Осъзнах какво намеква.
— Не — казах кратко.
— Не си сигурна?
— Сигурна съм, че не чакам дете, ако това имаш предвид — казах рязко. — Месечното ми неразположение беше преди две седмици. Искаше ли да научиш още нещо?
Тя беше толкова погълната от това, което казвах, че не обърна внимание на грубостта ми.
— Но какво става с теб? — настоя тя. — Даниел е бил с теб поне по два пъти на седмица след сватбения ви ден. Никой не може да се съмнява в него. Болна ли си?
— Не — изрекох със студени устни. Тя, разбира се, знаеше точно колко често се любим. Беше подслушвала без никакъв срам, щеше да продължи да подслушва. Никога не би й дошло на ума, че може да не изпитвам удоволствие от докосването или целувката му, знаейки, че тя е точно от другата страна на невероятно тънката стена, наострила уши. Не би си и представила, че съм се надявала на удоволствие. Що се отнасяше до нея, въпросът опираше до удоволствието на Даниел и това, той да й направи внук.
— Тогава какво става? — повтори тя. — През всеки ден от последните два месеца чакам да ми кажеш, че очакваш дете.
— Тогава съжалявам, че трябва да ви разочаровам — казах студено като принцеса Елизабет в някое от високомерните си настроения.
С едно внезапно движение тя сграбчи китката ми и я изви, така че бях принудена да се обърна и да я погледна в лицето: пръстите й се впиваха в кожата ми.
— Нали не вземаш нещо? — изсъска тя. — Нямаш някоя отвара, която да пиеш, за да попречиш на детето да се появи? Нещо, научено от хитрите ти приятелки в двора? Някой трик на развратница?
— Разбира се, че не! — казах, разгневена. — Защо бих го направила?
— Бог знае какво би или не би направила! — възкликна тя, истински разстроена, като ме отблъсна от себе си. — Защо искаше да отидеш в двора? Защо не пожела да дойдеш с нас в Кале? Защо си толкова неестествена, толкова лишена от женственост, защо приличаш повече на момче, отколкото на момиче? Защо идваш сега, твърде късно, когато Даниел можеше да избира между всички момичета в Кале? Защо ти е било изобщо да идваш, ако няма да родиш?
Бях зашеметена от гнева й: той ме лиши от дар слово. За миг не казах нищо. После бавно намерих думите:
— Бях измолена за шут, изборът не беше мой — казах. — Ако имате смелост, би трябвало да упрекнете за това баща ми, не мен. Носех момчешки дрехи, за да защитя себе си, както добре знаете. И не дойдох с вас, защото се бях заклела на принцеса Елизабет, че ще бъда с нея във времето на изпитания. Повечето жени биха сметнали, че това е проява на вярност, а не измяна. А дойдох сега, защото Даниел ме искаше, а аз исках него. И не вярвам и на една дума, която казвате. Не е вярно това, че би могъл да има най-добрите момичета в Кале.
— Би могъл и още как! — каза тя, обуздавайки гнева си. — Хубави момичета, и при това плодовити. Момичета, които идват със зестра, а не в мъжки дрехи, момиче, което щеше да има бебе в люлката още това лято и да си знае мястото, и да бъде щастливо, че живее в къщата ми, и гордо, че може да ме нарича „майко“.
Почувствах силен студ, подобен на страх, някаква ужасна несигурност.
— Мислех, че говорите общо — казах. — Да не искате да кажете, че има определено момиче, което харесва Даниел?
Госпожа Карпентър никога не би ми казала цялата истина за каквото и да е. Тя се извърна от мен и отиде до гърнето от закуската, окачено до огнището, и го свали от куката, сякаш се готвеше да излезе навън с него и да го изтърка отново.
— На това „чисто“ ли му казваш? — запита тя ядосано.
— Значи Даниел харесва някакво момиче тук, в Кале? — попитах.
— Никога не й е предлагал брак — отвърна тя неохотно. — Винаги е казвал, че двамата с него сте сгодени и ти е дал дума.
— Еврейка ли е, или не? — прошепнах.
— Не е еврейка — каза тя. — Но е готова да приеме нашата религия, ако Даниел се ожени за нея.
— Да се ожени за нея ли? — възкликнах. — Но вие току-що казахте, че винаги е казвал, че е сгоден за мен!
Тя занесе гърнето до кухненската маса.
— Не беше нищо сериозно — каза тя, като се опитваше да се измъкне от собствената си недискретност. — Просто нещо, което тя ми каза веднъж.
— Говорили сте с нея дали Даниел би я взел за жена?
— Трябваше! — избухна тя. — Тя дойде вкъщи, когато той беше в Падуа, изпъчила корем, и искаше да разбере какво ще направим за нея.
— Корем ли? — повторих сковано. — Тя е чакала дете?
— Тя има син от него — каза майката на Даниел. — И то чудесно момченце, истинско копие на баща си като бебе. Никой не може да се усъмни чие дете е, нито дори за миг, дори тя да не беше прекрасно момиче, добро момиче, каквото е всъщност.