— Когато най-напред дойдохме тук, си мислех, че никога няма да се науча да се ориентирам — каза той, за да завърже разговор. — А после научих имената на кръчмите. Не забравяй, че този град е в английски ръце от двеста години. На всеки уличен ъгъл има някой „Храст“ или „Прасе и свирка“, или „Почивка на пътешественика“. На тази улица има кръчма, наречена „Зелениковият храст“. Ето я.
Той посочи към сградата, пред която се полюшваше олющена табела.
— Ще се забавя само миг.
Той свърна към тесен вход и потропа на вратата.
— А, доктор Даниел! — долетя отвътре дрезгав женски глас. — Влезте, влезте!
— Не мога, госпожо — каза той с приятната си усмивка. — Съпругата ми ме чака и ще се прибера вкъщи с нея.
От вътрешността на къщата се дочу смях и забележка, че това момиче е щастливка да има мъж като него, а после Даниел се появи, като прибираше монета в джоба си.
— Сега — каза той. — Да ви отведа ли у дома покрай градските стени, милейди? Да подишате малко морски въздух?
Опитах се да му се усмихна, но бях твърде наскърбена. Оставих го да ме отведе до края на улицата, а после по една тясна алея. В самия край на алеята беше извисяващата се градска стена, плитки каменни стъпала водеха нагоре по нея. Изкачихме се по тях, все по-нагоре, докато стигнахме до бойниците и можехме да погледнем на север към хоризонта, където се намираше Англия. Англия, кралицата, принцесата, милорд Робърт: всички те изглеждаха много далечни. В този момент ми се струваше, че бях познавала по-добър живот, когато бях шут на кралицата, отколкото когато позволих на Даниел, коравосърдечната му майка и злобните му сестри да ме направят на глупачка.
— Хайде — каза той, изравнявайки стъпките си с моите, докато вървяхме покрай стената, а чайките крякаха над главите ни и вълните се плискаха в камъните. — Какво има, Хана?
Не извъртах безкрайно разговора, както би сторила една жена. Минах направо към същността му, сякаш все още бях разтревожен паж, а не измамена съпруга.
— Майка ти ми каза, че си имаш някаква жена от Кале, и че тя има дете от теб — казах рязко. — И че виждаш нея и детето й три пъти седмично.
Почувствах как забавя крачка, а когато вдигнах поглед към него, бузите му бяха пребледнели.
— Да — каза той. — Вярно е.
— Трябваше да ми кажеш.
Той кимна, опитвайки се да си събере мислите.
— Предполагам, че трябваше. Но ако ти бях казал, щеше ли да се омъжиш за мен и да дойдеш да живееш с мен тук?
— Не знам. Не, вероятно не.
— Тогава разбираш защо не ти казах.
— Ти ме измами и се ожени за мен с лъжа.
— Казах ти, че си голямата любов на живота ми, и това наистина е така. Казах ти, че според мен трябва да се оженим, за да се погрижим за майка ми и за баща ти, и все още мисля, че постъпихме правилно. Казах ти, че е редно да се оженим, за да можем да живеем заедно, като Чедата Израилеви, и че мога да те опазя в безопасност.
— На сигурно място в бордей! — избухнах.
При тези думи Даниел се сви: за първи път му казвах направо, че презирам малката му къща.
— Съжалявам, че мислиш така за дома си. Казах ти, че се надявам да намеря нещо по-добро по-късно.
— Ти ме излъга — повторих.
— Да — каза той простичко. — Трябваше.
— Обичаш ли я? — попитах. Долових жалната нотка в гласа си и издърпах ръката си от неговата, изпълнена с негодувание, че любовта ме кара да се принизявам толкова, та да хленча при мисълта за измамата. Отдръпнах се на една крачка от него, за да не може да ме притисне към себе си и да ме прегърне и утеши. Вече не исках да бъда влюбено момиче.
— Не — каза той безцеремонно. — Но когато дойдохме най-напред в Кале, бях самотен, а тя беше хубава и дружелюбна, и приятна компания. Ако бях проявил разум, нямаше да отида с нея, но го сторих.
— Повече от веднъж? — попитах, наранявайки себе си.
— Повече от веднъж.
— И предполагам, че с нея не си се любил, затискайки устата й с ръка, за да не чуват майка ти и сестрите ти?
— Не — каза той кратко.
— А синът й?
Изражението му изведнъж стана топло:
— Той е бебе на около пет месеца — каза. — Силно и здраво.
— Тя с твоето име ли си служи?
— Не. Запазила е своето.
— Със семейството си ли живее?
— На служба е.