— И те й позволяват да задържи детето?
— Държат се добре с нея, те са стари хора. Харесва им да имат дете вкъщи.
— Знаят ли, че ти си бащата?
Той кимна.
Олюлях се, потресена.
— Всички ли знаят? Сестрите ти, свещеникът? Съседите? Хората, които дойдоха на сватбеното ни угощение и ми пожелаха хубави неща? Всички?
Даниел се поколеба:
— Градът е малък, Хана. Да, мисля, че всички знаят за това. — Той се усмихна. — А сега, мисля, всички ще разберат, че си ми разгневена с право, и че те моля за прошка. Трябва да свикнеш да бъдеш част от едно семейство, част от един град, част от Народа. Ти вече не си само Хана, сама за себе си. Ти си дъщеря и съпруга, и се надявам, че един ден ще бъдеш майка.
— Никога! — възкликнах: гневът и разочарованието ми към него изтръгнаха думата от устните ми. — Никога.
Той ме придърпа към себе си и ме притисна плътно.
— Не изричай това — каза. — Дори не и в пристъп на гняв към мен, когато искаш да кажеш нещо, за да ме наскърбиш в отговор. Нито дори, когато заслужавам наказание. Знаеш, че те чаках и те обичах и ти имах доверие, дори когато мислех, че си влюбена в друг мъж и може никога да не дойдеш при мен. Сега си тук и сме женени, и аз благодаря на Бог за това. А сега, когато си тук, ще изградим живота си, колкото и трудно да ни е било да бъдем заедно. Ще бъда твой съпруг и твой любим, и ти ще ми простиш.
Изтръгнах се от хватката му и го погледнах в лицето. Кълна се, че ако имах сабя, щях да го пронижа.
— Не — казах. — Никога повече няма да легна с теб. Ти си измамник, Даниел, и ме призова да ти се доверявам, докато изричаше лъжи. Не си по-добър от другите мъже, а мислех, че си. Казваше ми, че си.
Той щеше да ме прекъсне, но думите се изсипваха от устата ми като дъжд от камъни.
— И аз наистина съм Хана, сама за себе си. Не принадлежа на този град. Не принадлежа към Народа. Мястото ми не е при майка ти или семейството ти, а ти ми показа, че мястото ми не е и при теб. Отхвърлям те, Даниел. Отхвърлям семейството ти, отхвърлям и твоя народ. Няма да принадлежа на никого и ще бъда сама.
Обърнах се рязко и се отдалечих с бързи крачки от него, докато горещите сълзи се стичаха по студените ми бузи. Очаквах да го чуя как бърза след мен, но той не дойде. Остави ме да си отида и аз се отдалечих с едри крачки, сякаш исках да си отида направо у дома, прекосявайки увенчаните с гребени от пяна сиви вълни до Англия, чак до Робърт Дъдли, и да му кажа, че ще бъда негова любовница още тази нощ, ако желае, тъй като не ми беше останало нищо за губене. Бях вкусила от почтената любов, и тя не се беше оказала нищо друго, освен лъжи и безчестие: труден път, при това заплатен накрая с фалшива монета.
Крачех яростно покрай стените, докато направих пълен кръг около града и се озовах на същото място — загледана към морето, там, където се бяхме скарали. Даниел си беше отишъл: не очаквах да го намеря, където го бях оставила. Сигурно се беше прибрал вкъщи да вечеря, и се беше показал пред семейството си спокоен и владеещ чувствата си както винаги. Или може би беше отишъл да вечеря с другата си жена, майката на детето му, както ми бе казала майка му, че прави два пъти седмично, през вечерите, когато бях стояла на прозореца да гледам как ще се зададе, и го бях съжалявала, че работи до късно.
Краката ми, в глупавите момичешки обувки с високи токове, които трябваше да нося сега, ме боляха от обикалянето около градските стени, и аз се отправих с куцане надолу по тесните каменни стълби към портичката до кея, предвидена за внезапни излизания на малки отряди, които да нападат обсаждащите. Шепа рибарски лодки се готвеха да опънат платна във вечерния прилив, един от многобройните малки търговски кораби, които редовно прекосяваха морето между Франция и Англия, качваше товар: двуколка, пълна с домакински вещи за семейство, което се връщаше в Англия, бъчви с вино за лондонските винари, кошници с късни праскови, ранни сливи, стафиди, големи денкове с изтъкано платно. Една жена на кея се разделяше с майка си: жената прегърна дъщеря си, и сложи качулката си на главата на момичето, сякаш за да я топли, докато успеят да се съберат отново. Момичето трябваше да се отскубне и да изтича нагоре по мостчето, а после се наведе през борда да й целуне ръка и да помаха. Момичето може би отиваше на служба в Англия, може би напускаше дома си, за да се омъжи. Помислих си със самосъжаление, че аз не бях изпратена в света с майчина благословия. Никой не беше планирал сватбата ми, мислейки за предпочитанията ми. Сватовникът беше избрал съпруга ми така, че да създам безопасен дом за баща си и мен, и да даря майката на Даниел с внук. Но никой дом не можеше да е безопасен за нас, а тя вече имаше петмесечен внук.