Обзе ме внезапен порив да изтичам при капитана на кораба и да го попитам колко ще ми вземе за пътуването. Ако се съгласеше да му дължа сумата, можех да му платя, щом стигна в Лондон. Изпитвах желание, остро като забит в корема ми нож, да изтичам при Робърт Дъдли, да се върна при кралицата, да се върна в двора, където бях ценена от мнозина и желана от негова светлост, и където никой не можеше да ми изневери и да ме посрами, където можех да бъда господарка на себе си. Бях изпълнявала службата на шут: слугиня, по-низша от придворна дама, по-нищожна от музикант, наравно може би с някое любимо скъпо кученце; но дори като такава бях по-свободна и по-горда, отколкото бях сега, застанала на кея без пари в джоба, без да имам къде да отида, освен в дома на Даниел, съзнавайки, че ми е бил неверен в миналото и че това можеше да се случи отново.
Здрачаваше се, когато отворих вратата и пристъпих прага на къщата ни. Даниел тъкмо си слагаше наметалото, когато влязох в магазина: баща ми го чакаше.
— Хана! — възкликна баща ми, а Даниел прекоси стаята с две крачки и ме взе в обятията си. Позволих му да ме прегърне, но погледнах зад него към баща ми.
— Тъкмо тръгвахме да те търсим. Толкова закъсня! — възкликна баща ми.
— Съжалявам — казах. — Не мислех, че ще се разтревожите за мен.
— Разбира се, че се разтревожихме. — Майката на Даниел слезе на половината път по стълбите и се наведе през перилото да ме сгълчи. — Една млада дама не може да тича из града по здрач. Трябваше да се прибереш веднага.
Стрелнах я със замислен поглед, но не казах нищо.
— Съжалявам — каза Даниел, доближил устни до ухото ми. — Нека поговоря с теб. Не се разстройвай, Хана.
Вдигнах очи към него: мургавото му лице беше смръщено от тревога.
— Добре ли си? — попита баща ми.
— Разбира се — казах. — Разбира се, че съм добре.
Даниел смъкна наметалото от раменете си.
— Казваш „разбира се“ — възропта той. — Но градът е пълен с всевъзможни грубияни и войници, а сега си облечена като жена, нямаш закрилата на кралицата и дори не можеш да се ориентираш.
Освободих се от обятията на Даниел и измъкнах едно столче от тезгяха на магазина.
— Оцелях, прекосявайки половината християнски свят — казах меко. — Смятам, че мога да се справя за два часа в Кале.
— Сега си млада дама — напомни ми баща ми. — Не дете, което се преструва на момче. Не е редно дори да излизаш сама навън вечер.
— Изобщо не би трябвало да излизаш, освен за да отидеш на пазар или на църква — допълни троснато майката на Даниел, както стоеше на стълбите.
— Мълчи — каза й тихо Даниел. — Хана е невредима, това е главното. И гладна, сигурен съм. Какво ни е останало за нея, майко?
— Всичко свърши — каза тя нелюбезно. — Ти сам изяде последното месо със зеленчуци, Даниел.
— Не знаех, че има само толкова! — възкликна той. — Защо не запазихме малко за Хана?
— Е, кой можеше да знае кога ще се прибере? — зададе майка му очевидния въпрос. — Или пък дали не вечеря някъде навън?
— Хайде — нетърпеливо се обърна към мен Даниел, като задърпа ръката ми.
— Къде? — попитах, смъквайки се от столчето.
— Ще те заведа в кръчмата да вечеряш.
— Мога да й намеря малко хляб и резен говеждо — предложи веднага майка му при мисълта, че двамата ще излезем заедно да вечеряме.
— Не — каза Даниел. — Тя ще вечеря нещо топло, както е редно, а аз ще изпия чаша ейл. Не стой будна да ни чакаш, майко, нито пък вие, сър.
Той покри раменете ми с наметалото си и бързо ме избута през вратата, преди майка му да успее да предложи също да дойде, и излязохме на улицата, преди сестрите му да имат време да отбележат, че не съм подходящо облечена за вечер навън.
Отидохме мълчаливо до кръчмата в края на пътя. В предната част на сградата имаше общо помещение, но отзад се намираше хубав салон за пътници. Даниел поръча бульон и хляб, блюдо с различни видове месо и две малки чаши ейл, ние седнахме на една от пейките с високи облегалки, и за първи път, откакто бях дошла в Кале, почувствах, че можем да говорим насаме и без да ни прекъсват за повече от един откраднат миг.
— Хана, толкова съжалявам — каза той веднага след като прислужницата сложи напитките пред нас и си отиде. — Изключително дълбоко съжалявам за онова, което направих.
— Тя знае ли, че си женен?
— Да, знаеше, че бях сгоден, когато се срещнахме за първи път, и й казах, че отивам в Англия да те взема и ще се оженим, когато се върнем.
— Тя не възразява ли?