— Не и сега — каза той. — Свикнала е.
Не казах нищо. Струваше ми се изключително невероятно жена, която се е влюбила в мъж и му е родила дете, да свикне за по-малко от година с мисълта, че той се е оженил за друга.
— Нима не изпита желание да се ожениш за нея, когато узна, че тя носи твоето дете?
Той се поколеба. Съдържателят донесе бульона, хляба и месото и се засуети около масата, което ни даде възможност да помълчим. После си тръгна, а аз загребах пълна лъжица бульон и си напълних устата с хляб. Пресядаше ми на гърлото, но не исках да изглеждам, сякаш съм изгубила апетит заради сломеното си сърце.
— Тя не принадлежи към Народа — каза Даниел простичко. — И във всеки случай, аз исках да се оженя за теб. Когато разбрах, че чака дете, изпитах срам от онова, което бях сторил; но тя знаеше, че не я обичам и че съм ти дал дума. Не очакваше да се оженя за нея. Затова й дадох малка сума пари за зестра и й плащам всеки месец за издръжката на момчето.
— Искал си да се ожениш за мен, но не достатъчно, за да стоиш далече от другите жени — отбелязах горчиво.
— Да — призна той. Не трепна от истината, дори когато тя беше изречена дръзко от устата на разгневена жена. — Исках да се оженя за теб, но не се отдръпнах от една друга жена. Но какво ще кажеш ти? Напълно чиста ли е съвестта ти, Хана?
Не обърнах внимание на думите му, макар обвинението да бе справедливо.
— Как се казва детето?
Той си пое дъх.
— Даниел — каза и забеляза как трепвам.
Напълних си устата с бульон, натъпках хляба след него и задъвках, макар да ми се искаше да го заплюя с него.
— Хана — каза той много тихо.
Забих зъби в парче месо.
— Съжалявам — повтори той. — Но можем да превъзмогнем това. Тя не предявява претенции към мен. Ще издържам детето, но не е нужно да ходя да я виждам. Момчето ще ми липсва, надявах се да го видя как расте, но ще те разбера, ако ти е непоносимо да я виждам. Ще се откажа от него. Ние с теб сме млади. Ще ми простиш, ще имаме собствено дете, ще намерим по-хубава къща. Ще бъдем щастливи.
Свърших да дъвча хапката си и я прокарах с глътка ейл.
— Не — казах кратко.
— Какво?
— Казах: „Не“. Утре ще си купя момчешки дрехи и с баща ми ще намерим ново помещение за книжарницата. Отново ще работя като негов чирак. Няма да нося обувки с високи токове никога повече, докато съм жива. Стискат ми на краката. Никога вече няма да се доверя на мъж, докато съм жива. Ти ме нарани, Даниел, излъга ме и ми измени, и аз никога няма да ти простя.
Той пребледня силно:
— Не можеш да ме напуснеш — каза. — Ние сме женени пред Бога, нашия Бог. Не можеш да нарушиш обет, даден в името на Бога. Не можеш да нарушиш обещанието си към мен.
Изправих се, когато чух това, сякаш беше предизвикателство.
— Изобщо не ме е грижа за твоя Бог, нито за теб. Утре ще те напусна.
Прекарахме безсънна нощ. Нямаше къде другаде да отидем, освен у дома, и лежахме един до друг, напълно неподвижни в тъмната спалня, докато майка му бе нащрек зад едната стена, а сестрите му възбудено слухтяха от другата страна. На сутринта изведох баща ми от къщата и му казах, че съм взела решение и че няма да живея с Даниел като негова съпруга.
Той реагира така, сякаш на раменете ми беше израснала втора глава, сякаш се бях превърнала в чудовищно, странно създание от някой далечен остров.
— Хана, какво ще правиш с живота си? — попита той тревожно. — Не мога да бъда винаги с теб, кой ще те закриля, когато си отида?
— Ще се върна на кралска служба, ще отида при принцесата или при моя господар — казах.
— Твоят господар е признат за предател, а принцесата ще се омъжи за някой от испанските принцове, преди да е изтекъл месецът.
— Не и тя! Тя не е глупачка. Няма да се омъжи и да се довери на мъж! Тя е достатъчно благоразумна и няма да повери сърцето си на мъж.
— Тя не може да живее сама, също както и ти не можеш да живееш сама.
— Татко, моят съпруг ми измени и ме посрами. Не мога да го приема обратно, сякаш нищо не се е случило. Не мога да живея със сестрите и майка му, които до една шушукат, закрили устата си с ръце, всеки път, когато той се прибере късно у дома. Не мога да живея и да се преструвам, че мястото ми е тук.
— Дете мое, къде е мястото ти, ако не тук? Ако не при мен? Ако не при съпруга ти?
Имах готов отговор:
— За мен няма място никъде.
Баща ми поклати глава:
— Една млада жена винаги трябва да има определено място, тя не може да живее, ако не е заета да служи някому.
— Татко, моля те, нека си направим малко собствено магазинче, както беше в Лондон. Нека ти помагам в печатницата и книжарницата. Позволи ми да живея с теб и ние ще можем да бъдем спокойни и да изкарваме прехраната си тук.