Той се поколеба за един дълъг миг, и внезапно го видях така, както би го видял някой непознат. Той беше стар човек, а аз исках да го отведа от един дом, където беше започнал да се чувства удобно.
— Как ще се обличаш? — попита той накрая.
Идваше ми да се изсмея на глас — толкова маловажно беше това за мен. Но осъзнах, че за него имаше значение дали има дъщеря, която изглежда така, сякаш се вписва в света, или вечно няма да бъде в крак с този свят.
— Ще нося рокля, ако пожелаеш — казах, за да му угодя. — Но под нея ще нося ботуши. Ще нося отгоре късо палто и жакет.
— И венчалния си пръстен — постанови той. — Няма да се отричаш от брака си.
— Татко, той се е отричал от него всеки ден.
— Дъще, той е твой съпруг.
Въздъхнах.
— Много добре. Но можем да заминем, нали? И то веднага?
Той положи ръка върху лицето ми:
— Дете, мислех си, че имаш добър съпруг, който те обича, и че ще бъдеш щастлива.
Стиснах зъби, та сълзите да не избият в очите ми и да го накарат да си помисли, че може да се размекна, че все още мога да бъда млада жена, с възможност да намери любовта.
— Не — казах простичко.
Не беше лесна работа да разглобим отново пресата и да я преместим от двора. Щях да взема със себе си единствено новите си дрехи и бельо. Татко също имаше малък сандък със собствените си дрехи, но трябваше да преместим всички книги и ръкописи и всички принадлежности за печатане: чистата хартия, буретата с мастило, кошниците с конци за подвързване. На носачите им беше нужна седмица да свършат с пренасянето на всичко от къщата на семейство Карпентър до новия магазин, и през всеки ден от тази седмица баща ми и аз трябваше да се храним мълчаливо на масата, докато сестрите на Даниел ме гледаха със смесица от страх и ужас, а майката на Даниел тръшкаше чиниите върху масата с пълно презрение, сякаш хранеше две бездомни кучета.
Даниел странеше от къщи, спеше в къщата на наставника си и се прибираше у дома само да си смени дрехите. В тези моменти непременно си намирах работа при баща ми отзад, или опаковах книги под тезгяха на книжарницата. Той не се опитваше да спори с мен или да ме умолява и, водена от упоритостта си, аз смятах, че това доказва правотата на решението да го напусна. Смятах, че ако ме беше обичал, щеше да дойде да ме потърси, да ме помоли отново, да ме умолява да остана. Със силата на волята си се заставях да забравя упоритостта и гордостта му, и много грижливо внимавах да не насочвам мислите си към живота, който си бяхме обещали, когато казахме, че ще бъдем такива хора, каквито искаме да бъдем, че няма да сме обвързани от правилата на евреите, или на хората от нееврейски произход, или на света изобщо.
Бях намерила малък магазин при южната градска порта: отлично място за пътници, които се готвеха да напуснат Кале и да пътуват през намиращите се под английско владение земи около града, за да се опитат да влязат във Франция. Това беше последната им възможност да купят книги на родния си език, а за онези, които искаха карти или съвети за пътуване през Франция или Испанска Нидерландия, ние имахме добра сбирка от разкази на пътешественици — главно измислени, трябва да се признае, но добро четиво за лековерните. Баща ми вече имаше утвърдена репутация в града и старите му клиенти скоро откриха новото място. През повечето дни той седеше на слънце пред магазина на ниско столче, а аз работех вътре, стоях наведена над пресата и поставях метални форми — сега нямаше кой да ме хока, че папам престилката си с мастило.
Баща ми беше уморен: преместването му в Кале и разочарованието от провалената ми женитба го бяха изтощили. Радвах се, че може да седи и да си почива, докато аз работех за двама ни. Отново усвоих умението да чета огледално. Отново се научих как да прокарвам по хартията топките от еленова кожа и конски косъм, с които се попиваше мастилото, отново усвоих бързото обръщане на чистия лист и плавното повдигане на дръжката на пресата, така че лицевата част на печатарската буква само да докосне леко като целувка бялата хартия и да е чиста, когато се отдели.
Баща ми се тревожеше много за мен, за злощастния ми брак и за бъдещия ми живот, но когато видя, че съм наследила цялото му умение и цялата му любов към книгите, започна да вярва, че дори и утре да умреше, аз може би все пак щях да оцелея с този занаят.
— Но трябва да спестим пари, querida — казваше той. — Трябва да бъдеш осигурена.
Есента на 1556