През първия месец в малкия ни магазин безусловно ликувах заради бягството си от домакинството на семейство Карпентър. На няколко пъти срещах майката на Даниел или сестрите му на пазара или на рибарския кей, тогава майка му извръщаше поглед, сякаш не ме виждаше, а сестрите му сочеха, побутваха се и зяпаха, сякаш бях минаваща през града прокажена, а свободата беше болест, която можеше да прихванат, ако се доближат твърде много. Всяка нощ в леглото се разполагах нашироко като морска звезда, с ръце и крака, сочещи към всички ъгли, наслаждавайки се на пространството, и благодарях на Бога, че отново можех да се нарека сама, неомъжена жена и да разполагам с цялото легло само за себе си. Всяка сутрин се събуждах, изпълнена с истински възторг, че не е нужно да се нагаждам към нечий друг модел. Можех да си обуя здравите ботуши под прикриващия ги подгъв на ролята, можех да печатам, можех да отида в пекарницата да взема закуската ни, можех да отида с баща ми да вечеряме в кръчмата, можех да правя каквото ми харесва, а не онова, което трябваше да прави една млада омъжена жена, опитваща се да угоди на вечно недоволна свекърва.
Видях Даниел едва към средата на втория месец, а и тогава буквално се сблъсках с него, докато излизах от църква. Сега трябваше да седя отзад в дъното: като напуснала семейството си съпруга бях в положение, което не можеше да се облекчи с нищо, освен с пълно разкаяние и завръщане при съпруга ми, ако той проявеше достатъчно добрина да ме приеме. Сам свещеникът ми беше казал, че съм не по-добра от прелюбодейка, дори по-лоша, тъй като бях встъпила в грях сама, а не дори подтикната от друг. Той ми изпрати списък от покаяния, за чието изпълняване щеше да ми е нужно цялото време чак до Коледа следващата година. Бях по-решена отвсякога да изглеждам набожна и затова прекарвах много вечери на колене в църквата и винаги присъствах на католическата литургия, с увита в черен шал глава, седнала отзад. Така че именно от тъмнината на най-бедната скамейка пристъпих в светлината на църковната врата и, полузамаяна, се блъснах в Даниел Карпентър.
— Хана! — възкликна той и протегна ръка да ме закрепи.
— О, Даниел.
В продължение на един миг останахме да стоим, много близо, погледите ни се срещнаха. В този миг почувствах внезапна тръпка на несъмнено желание и разбрах, че го искам, и че той също ме искаше, а после пристъпих настрани, сведох поглед и промърморих:
— Извини ме.
— Не, спри — каза той настойчиво. — Добре ли си? Добре ли е баща ти?
При тези думи вдигнах поглед, без да мога да потисна напушилия ме смях. Разбира се, той знаеше отговорите и на двата въпроса. С шпионки като майка си и сестрите си той вероятно знаеше до последната буква, какви страници бях сложила върху пресата, и какво имахме за вечеря в бюфета.
— Да — отвърнах. — Добре сме и двамата. Благодаря.
— Много ми липсваше — каза той, като бързо се опита да ме задържи. — Чаках да говоря с теб.
— Съжалявам — казах студено. — Но нямам нищо за казване, Даниел, извини ме, моля те.
Исках да се махна от него, преди да ме въвлече в разговор, преди отново да ме накара да се почувствам разгневена, или оскърбена, или да изпитам ревност. Не исках да изпитвам нищо към него — нито желание, нито негодувание. Исках да се държа студено с него, затова се обърнах и си тръгнах.
С две крачки той се озова до мен и постави длан върху ръката ми.
— Хана, не можем да живеем разделени така. Погрешно е.
— Даниел, не биваше изобщо да се женим. Това беше погрешно, а не раздялата ни. Сега ме пусни.
Ръката му се отпусна отстрани до тялото, но той продължаваше да ме гледа.
— Ще дойда в магазина ви този следобед в два — каза той твърдо. — И ще говоря с теб насаме. Ако излезеш, ще чакам да се върнеш. Няма да оставя нещата така, Хана. Имам право да говоря с теб.
От покрития вход на църквата излизаха хора, а други чакаха да влязат. Не исках да привличам повече внимание от това, което вече си бях спечелила като избягалата съпруга от Кале.
— В два часа тогава — казах, направих му лек реверанс и тръгнах надолу по пътеката. Майка му и сестрите му, които влизаха в църквата зад гърба му, отдръпнаха полите си дори от самите плочи на пътеката, по които вървях, сякаш се страхуваха, че ще се измърсят от допира до мен. Казах бодро: „Добро утро, госпожо Карпентър.“ А когато се отдалечих достатъчно, за да не може да ме чуе, казах: „И Бог да ви порази всичките.“
Даниел дойде в два часа и аз го изведох от къщата, нагоре по каменните стъпала край покрива на стражевата кула до градските порти, откъдето се разкриваше гледка към границата на английските земи, и по на юг, към Франция. В сянката на градските стени, край портите, имаше нови къщи, строени да подслонят нарастващото английско население. Ако французите някога отново тръгнеха срещу нас, тези нови стопани щяха да бъдат принудени да изоставят огнищата си и да се укрият вътре, зад стените. Но преди французите да успеят да се приближат, трябваше да преодолеят каналите, които щяха да бъдат наводнени от морските шлюзове, осемте големи укрепления, земните насипи, и решителната им отбрана. Ако успееха да преминат всичко това, щеше да им се наложи да се изправят пред самия укрепен град Кале, а всички знаеха, че той е непревземаем. Самите англичани го бяха спечелили преди два века, едва след обсада, продължила единайсет месеца, а после гражданите на Кале се бяха предали, изтощени от гладуване. Стените на този град никога не бяха щурмувани. Никога нямаше да бъдат щурмувани: това бе цитадела, прочута със своята непревземаемост по суша, и по море.