Облегнах се на стената, загледах се на юг към Франция и зачаках.
— Споразумях се с нея и няма да я виждам повече — каза спокойно Даниел, с нисък глас. — Платих й известна сума, а когато започна собствена практика, ще й платя още. След това вече никога няма да видя нея или детето й.
Кимнах, но не казах нищо.
— Тя ме освободи от всякакви задължения към нея, а господарят на къщата, в която работи, и съпругата му казаха, че ще осиновят детето й и ще го отгледат като техен внук. Тя няма да ме види повече, а на него няма да му липсва нищо. Той ще израсне без баща. Дори няма да ме помни.
Той ме чакаше да реагирам. Все още не казвах нищо.
— Тя е млада и… — той се поколеба, търсейки дума, която да не ме обиди. — Хубава. Почти със сигурност ще се омъжи за друг мъж и тогава ще ме забрави така напълно, както съм я забравил аз — той направи пауза. — Следователно няма причина ти и аз да живеем разделени — каза той убеждаващо. — Нямам предварителен брачен договор, нямам задължения. Принадлежа само и единствено на теб.
Обърнах се към него.
— Не — казах. — Освобождавам те, Даниел. Не искам съпруг, не искам никой мъж. Няма да се върна при теб, независимо какво споразумение си сключил с нея. Тази част от живота ми приключи.
— Ти си моя законна съпруга — каза той. — Омъжена за мен по законите на страната и пред Бога.
— О! Бог! — възкликнах пренебрежително. — Не и нашият Бог, така че какво значение има това за нас?
— Сам баща ти изрече еврейските молитви.
— Даниел! — възкликнах. — Той не можа да си ги спомни всичките, дори двамата с майка ти, макар да си блъскаха ума заедно, не можаха да си спомнят всички думи на благословиите. Нямаше равин, нямаше синагога, нямахме дори двама свидетели. Всичко, което ни обвързваше, беше вярата, която ние успяхме да вложим в брака си — нямаше нищо друго. Аз пристъпих към брака с вярата, с доверие в теб, а ти пристъпи към него с лъжа на уста, като криеше жена и нейното дете в люлката. Който и Бог да сме призовали — било е безсмислено.
Лицето му беше пепеляво.
— Говориш като алхимик — каза той. — Ние изрекохме обвързващи клетви.
— Ти не си бил свободен да ги дадеш — процедих.
— Ти следваш разума до края му и стигаш до лудост — каза той отчаяно. — Каквито и да са правилните или погрешните неща в нашата женитба, аз те моля да изградим един брак сега. Моля те да ми простиш и да ме обичаш, като жена, не да ме анализираш като учен. Обичай ме със сърцето си, а не с разума си.
— Съжалявам — казах. — Няма да го сторя. Умът и сърцето ми са неделими. Няма да се разсека на части, така че сърцето ми да може да получи своето, а разумът ми да смята, че това е погрешно. Каквото и да ми струва това решение, аз го вземам цялостно, като цялостна и завършена жена. Ще платя цената, но няма да се върна при теб и в онази къща.
— Ако е заради майка ми и сестрите ми… — подхвана той.
Вдигнах ръка.
— Успокой се, Даниел — казах тихо. — Те са такива, каквито са, и аз не ги харесвам, но ако ти ми беше останал верен, щях да намеря някакъв начин да живея с тях. Без любовта ни всичко това е без значение.
— Какво ще правиш тогава? — попита той и аз долових отчаянието в гласа му.
— Ще остана тук с баща си, а когато дойде подходящият момент, ще се върнем в Англия.
— Искаш да кажеш, когато мнимата принцеса се възкачи на трона, а предателят, когото обичаш, излезе от Тауър — обвини ме той.
Извърнах глава от него.
— Каквото и да стане, няма да е твоя грижа какво правя — казах тихо. — Сега искам да си вървя.
Даниел сложи длан върху ръката ми. През тънкия ленен ръкав почувствах колко гореща е дланта му. Гореше от страдание.