— Хана, обичам те — каза той. — За мен ще бъде равносилно на смърт, ако отказваш да ме виждаш.
Обърнах се отново към него и го погледнах право в очите, като момче, не като жена, която среща погледа на съпруга си.
— Даниел, нямаш кого друг да виниш, освен себе си — казах рязко. — Не съм жена, с която можеш да си играеш. Ти ме измами и аз изтръгнах любовта си към теб от сърцето и от ума си и нищо, нищо, няма да я възстанови. Ти си непознат за мен, сега и завинаги. Свършено е. Върви си по пътя, а аз ще вървя по своя. Свършено е.
Той изхлипа дрезгаво, сякаш гърлото му бе възпалено, обърна се и се отдалечи бързо. Върнах се в магазина възможно най-тихо и бързо, качих се по стълбите до малката празна спалня, в която бях отпразнувала свободата си, хвърлих се по очи на малкото легло, покрих главата си с една възглавница, и мълчаливо заплаках за любовта, която бях изгубила.
Това не беше последния път, в който го видях, но повече не говорихме насаме. През повечето недели в църквата го зървах как усърдно отваряше требника си и казваше молитвите си, съблюдавайки внимателно всяка стъпка от литургията, без да откъсва очи от Светото причастие и свещеника, както всички правехме винаги. Седнали на скамейката си, майка му и сестрите му ми хвърляха кратки погледи крадешком, а веднъж ги видях заедно с доста обикновено изглеждаща светлокоса млада жена, която носеше бебе на хълбока си, и предположих, че това беше майката на детето на Даниел и че майката на Даниел беше приела като свое задължение да доведе внука си на църква.
Извърнах глава от любопитните им погледи, но изпитах странното замайване, което не бях изпитвала отдавна. Наведох се напред, стиснах гладкото изтъркано от годините дърво на скамейката и зачаках усещането да отмине, но то се усили. Зрението ме навестяваше.
Бих дала всичко да ме подмине. Последното, което исках, беше да предизвикам зрелище в църквата, особено когато онази жена беше там с детето си; но вълните на мрака сякаш се спуснаха от преградата между нефа и мястото за хористите, откъм свещеника зад нея, от свещите в каменните сводести прозорци, спуснаха се и ме погълнаха, така че не видях дори как кокалчетата на пръстите ми побеляха, когато се вкопчих в скамейката. После видях само полата на роклята си, докато падах на колене, а сетне не виждах нищо друго, освен тъмнина.
Чух шум от битка и как някой крещеше: „Не детето ми! Вземи го! Вземи го!“, и почувствах как казвам: „Не мога да го взема.“ А настойчивият глас изпищя отново: „Вземи го! Вземи го!“ и в този миг се разнесе ужасен грохот, сякаш падаше отсечена цяла гора, и връхлетяха бурно мъже, коне, връхлиташе опасност, и аз исках да побягна, но нямаше накъде да бягам, и заплаках от страх.
— Вече си добре — разнесе се някакъв глас, и това беше обичният глас на Даниел, аз бях в обятията му, и слънцето грееше топло върху лицето ми, и нямаше тъмнина, нямаше ужас, нямаше го ужасният трясък на рухващо дърво и тропота на копита по камъни.
— Припаднах — казах. — Казах ли нещо?
— Само „Не мога да го взема“ — каза той. — Това Зрението ли беше, Хана?
Кимнах. Трябваше да седна и да се отдръпна от него, но се облегнах на рамото му и почувствах съблазнителното усещане за безопасност, което той винаги ми вдъхваше.
— Предупреждение ли? — запита той.
— Нещо ужасно — казах. — Боже мой, ужасно видение. Но не знам какво. Така става — виждам достатъчно, за да почувствам ужас, но не достатъчно, за да разбера.
— Мислех, че ще изгубиш Зрението — каза той тихо.
— Изглежда, че не е така. Не беше видение, което бих пожелала.
— Тихо тогава — каза той успокоително. Обърна лице на една страна и каза: — Ще я отведа вкъщи. Можете да ни оставите. Тя няма нужда от нищо.
Изведнъж осъзнах, че зад него имаше малък кръг от хора, които се бяха събрали от любопитство да видят жената, която беше извикала и беше припаднала в църква.
— Тя е ясновидка — каза някой. — Беше юродива на кралицата.
— В такъв случай не е могла да предвиди добре… — каза някой с иронична усмивка и подхвърли някаква шега за това, че съм дошла от Англия да се омъжа, а после съм напуснала мъжа си, преди да са минали и три месеца.
Видях как Даниел пламна от гняв и с усилие се изправих до седнало положение. Ръката му веднага ме обгърна по-здраво.
— Не мърдай — каза той. — Ще ти помогна да се прибереш вкъщи, а после ще ти пусна кръв. Ти гориш, трескава си.
— Не съм — възразих му веднага. — И ми няма нищо.
Баща ми се появи до Даниел.
— Ще можеш ли да ходиш, ако и двамата ти помагаме? — попита той. — Или да докарам носилка?