— Мога да вървя — казах. — Не съм болна.
Двамата ми помогнаха да се изправя на крака и тръгнахме надолу по тясната пътека към уличката, която водеше към градските порти и нашия магазин. На ъгъла видях групичка чакащи жени — майката на Даниел, трите му сестри и жената с бебето на хълбока. Тя се взираше в мен, точно както се взирах и аз в нея, докато всяка от нас измерваше с поглед другата, оглеждаше, преценяваше, сравняваше. Тя беше млада, отхранена с мляко жена с широки бедра, с розова кожа, зряла като праскова, с розови усмихнати устни и светли коси, с широко лице, което не познаваше измама и хитрост, със сини, леко изпъкнали очи. Тя ми се усмихна — свенлива усмивка, наполовина извинителна, наполовина изпълнена с надежда. Бебето, което притискаше към себе си, беше истинско еврейско момченце, тъмнокосо, тъмнооко, със сериозно лице, с прекрасна маслинена кожа. Бих разбрала, че е дете на Даниел в мига, когато го видех, дори госпожа Карпентър да не беше издала тайната.
Когато я погледнах, видях зад нея сянка — сянка, която изчезна в мига, щом обърнах поглед към нея. Бях видяла нещо като конник, който яздеше зад нея и се навеждаше ниско към нея. Примигнах: нямаше нищо, освен тази млада жена, притиснала бебето към себе си, и жените от семейството на Даниел, загледани в мен, докато аз гледах тях.
— Хайде, татко — казах с много уморен глас. — Отведи ме вкъщи.
Зимата на 1556–1557
Разбира се, за броени дни плъзна мълва, че съм припаднала в църквата, защото съм бременна, и през следващите седмици доста жени идваха в книжарницата и искаха книги, които бяха подредени на високи лавици, така че трябваше да излизам иззад тезгяха и да се протягам нагоре, за да видят корема ми.
До зимата трябваше да признаят, че са сгрешили, и че дъщерята на книгопродавеца, странната уродлива жена, още не беше получила заслуженото възмездие. Към Коледа всичко беше почти забравено, а до дългата студена пролет бях почти приета като поредния ексцентрик в този град на бегълци, скитници, бивши пирати, цивилни, които следваха войската, и безразсъдни авантюристи.
Освен това, тази година имаше по-интересни неща за най-непоправимите сплетници. Отдавнашното желание на крал Филип да въвлече страната на съпругата си във война срещу Франция най-сетне бе възтържествувало над нейния здрав разум, и Англия и Франция бяха обявени за врагове. Макар да бяхме защитени зад яките стени на Кале, беше ужасяващо да си помисля, че френската армия може да се приближи до бастионите, които обкръжаваха укрепената част на града. Клиентите ни бяха разделени в мненията си: такива, които смятаха кралицата за глупачка, управлявана от съпруга си, и луда, че е предизвикала мощта на Франция, и такива, които мислеха, че това е прекрасна възможност за Англия и Испания да нанесат поражение на французите, както бяха направили веднъж преди, и този път да си поделят плячката.
Пролетта на 1557
Пролетните бури принуждаваха корабите да си стоят в пристанището, поради което новините от Англия закъсняваха и бяха ненадеждни. Не бях единственият човек, който чакаше всеки ден на кея и се провикваше към пристигащите в пристанището кораби: „Какви са новините? Какви са новините от Англия?“ Пролетните вихри запращаха дъжд и солена вода по керемидите и прозорците на къщата, и смразяваха баща ми чак до костите. В някои дни му беше твърде студено и бе твърде изтощен изобщо да стане от леглото и аз стъквах малък огън в огнището в спалнята му, сядах до леглото и му четях от скъпоценните останки от нашата Библия. Насаме, и тихо, само на светлината на свещите, аз му четях на напевния, звучен език на нашата раса. Четях му на староеврейски, а той се облягаше на възглавниците си и се усмихваше, когато чуваше старите думи, които обещаваха на нашия Народ земя, и най-сетне — безопасност. Възможно най-старателно криех от него новините, че страната, която бяхме избрали за свое убежище, сега беше във война с едно от най-силните кралства в християнския свят, а когато питаше, изтъквах, че поне сме вътре в градските стени и че каквото и да се случи другаде на англичаните във Франция или на испанците малко по-нататък, в Гравелин, поне знаехме, че Кале никога няма да падне.
През март, когато градът полудя по крал Филип, който минаваше през пристанището на път за Грейвзенд, не обърнах твърде голямо внимание на слуховете за неговите планове за война и намеренията му към принцеса Елизабет. Започвах да се тревожа много за баща си, който не даваше вид да укрепва. След двуседмични тревоги, преглътнах гордостта си и повиках току-що получилия разрешителното си доктор Даниел Карпентър, който беше започнал независима практика в малък кабинет в далечния край на кея. Той дойде незабавно, щом уличният хлапак предаде съобщението ми, и влезе много тихо и внимателно, сякаш не искаше да ме безпокои.