— Те сигурно ще бъдат забравени — казах. — След време.
— Не, защо? — каза тя. — Ние помнехме Цион край реките на Вавилон, помним Цион и край портите на Кале. Защо да забравяме някога?
Даниел не ме попита дали ще му простя и дали можем да започнем отначало като съпруг и съпруга. Не ме попита дали копнея за докосване, за целувка, дали копнея да се почувствам жива като млада жена през пролетта, а не вечно като момиче, борещо се срещу света. Не ме попита дали сега, след като баща ми бе мъртъв, изпитвам чувството, че съм ужасно сама на света, и че винаги ще бъда Хана, сама за себе си, нито принадлежаща към Народа, нито съпруга, а сега — дори не и дъщеря. Той не ме попита тези неща, аз не ги изрекох доброволно, и затова се разделихме вежливо на прага ми, с чувство на тъга и съжаление. Предполагам, че си е отишъл у дома, а на път към къщи се е отбил в къщата на закръглената светлокоса майка на сина си, а аз влязох в къщата си, затворих вратата и дълго седях в тъмнината.
Студените месеци винаги са били тежки за мен: испанската ми кръв все още не бе достатъчно силна за влажните дни на зимата по северното крайбрежие, а в Кале не беше много по-добре, отколкото в Лондон, под проливния дъжд и сивите небеса. Без баща имах чувството, че някаква част от мразовития студ на морето и небесата се беше промъкнала в самата кръв във вените ми, и в очите ми, тъй като плачех неудържимо без причина. Не се хранех както трябва, ядях като някой печатарски чирак, с грубо отрязана филия хляб в едната ръка и чаша мляко в другата. Не съблюдавах ограниченията по отношение на храненето, както правеше баща ми, не палех свещта в чест на Шабата. Работех през Шабата, и печатах светски книги и смешни книги, и текстове на пиеси и поеми, сякаш познанието вече нямаше значение. Оставих вярата си да отмине заедно с надеждите ми за щастие.
Не можех да спя добре нощем, но през деня от прозевки едва успявах да печатам. Търговията в магазина вървеше бавно: когато времената бяха толкова несигурни, никой не се интересуваше от книги, освен от молитвеници. Много пъти слизах до пристанището, пресрещах пътници, които идваха от Лондон, и ги питах за новини, като си мислех, че може би трябва да се върна в Англия и да разбера дали кралицата ще ми прости и ще ме приеме отново на служба при себе си.
Новините, които те носеха от Англия, бяха мрачни като следобедното небе. Крал Филип беше дошъл да посети съпругата си в Лондон, но не й беше донесъл много радост, и всички казваха, че си е отишъл у дома само за да види какво може да получи от нея. Имаше злобни клюки, че взел със себе си любовницата си и двамата танцували всеки ден под измъчения поглед на кралицата. Сигурно беше принудена да седи на трона си и да го гледа как се смее и танцува с друга жена, а после да търпи гневните му изблици срещу членовете на съвета, които се помайваха и не се справяха във войната срещу Франция.
Исках да отида при нея. Мислех си, че сигурно се чувства отчаяна, изоставена и без приятели в един двор, който отново бе омаян от испанците и се беше изпълнил с лукава радост, оглавяван от новата любовница на краля и присмиващ се на липсата на изтънченост на англичаните. Но другата новина от Англия беше, че изгарянето на еретиците продължава безмилостно, и аз разбрах, че не мога да бъда в безопасност в Англия — всъщност и никъде другаде.
Реших да остана в Кале, въпреки студа, въпреки самотата си, да остана и да чакам, и да се надявам, че някой ден в скоро време ще се почувствам по-способна да взема решение, че някой ден в най-скоро време ще си върна оптимизма, че някой ден, един ден, отново ще се науча да изпитвам радост.
Лятото на 1557
В началото на лятото улиците се изпълниха с вербуващи офицери, които минаваха с маршова стъпка по улиците, биеха барабани и подсвиркваха на момчетата, приканвайки ги да се запишат като доброволци за английската армия, за да се бият срещу французите. На пристанището цареше неспирна суматоха от пристигащи и заминаващи кораби, които разтоварваха оръжия, барут и коне. В полята извън града беше изникнал малък лагер и на войниците нареждаха да маршируват насам-натам, крещяха им и после отново ги караха да маршируват. Знаех само, че допълнителното движение през градската порта ми докарваше много допълнителни клиенти. Офицерите и войниците от тази раздърпана, набързо събрана армия не се интересуваха много от книги и знания, а аз се боях от настоятелните им, алчни погледи. Градът стана неуправляем заради стотиците новодошли мъже и аз започнах отново да нося тъмни панталони, подпъхвах косата си под шапката и обличах дебело късо палто въпреки лятната жега. Носех кинжал в ботуша си и бях готова да го използвам, ако някой ме беше нападнал или проникнал в магазина. Задържах Мари, болногледачката на баща ми, като своя квартирантка, и двете с нея залоствахме вратата в шест часа всяка вечер и не я отваряхме до сутринта, като загасвахме свещите, ако чуехме кавга на улицата.