Пристанището беше почти задръстено от пристигащи кораби: щом мъжете потеглеха с маршова стъпка от полята извън града към отдалечените укрепления, лагерът веднага се изпълваше с нови войници. В деня, когато кавалерията мина с тропот през града, ми се струваше, че шумът ще събори комина от покрива. Други жени на моята възраст се редяха по улиците, като подвикваха приветствия и махаха на минаващите войници, хвърляха цветя и оглеждаха офицерите, но аз държах главата си сведена. Бях видяла достатъчно смърт: сърцето ми не се вълнуваше при звука на тръбите и настойчивото биене на барабаните. Видях сестрите на Даниел да вървят, хванати под ръка, край крепостните стени, в най-хубавите си рокли, като съумяваха да гледат скромно надолу и същевременно да се озъртат, отчаяно копнеещи да получат внимание от всеки минаващ английски офицер. Не можех да си представя да изпитам отново желание. Не можех да си представя възбудата, която сякаш беше завладяла всички освен мен. Изпитвах само тревога за магазина, ако войниците станеха неуправляеми, и признателност, че за късмет бях избрала къща, която се намираше зад стените, макар и само на един ярд навътре, вместо на един ярд извън тях.
Към средата на лятото английската армия, събрана, наполовина обучена и обзета от желание да се сражава, потегли от Кале, водена лично от крал Филип. Те се насочиха към Сен Кентен, а през август щурмуваха града и го отвоюваха от французите. Това беше огромна победа срещу омразен враг. Гражданите на Кале, изпълнени с амбиция да си възвърнат изцяло изгубените английски земи във Франция, полудяха от радост при този първи знак, и всеки завръщащ се войник бе отрупван с цветя, а в охотно протегната му ръка поставяха рог с вино, и го благославяха като спасител на своя народ.
Видях Даниел в църквата в неделя, когато свещеникът проповядваше за победата на богоизбрания народ над коварните французи, а после, за мое удивление, се помоли кралицата благополучно да роди син и престолонаследник. За мен тази новина беше по-добра от превземането на Сен Кентен, и за първи път от дълги месеци почувствах как се ободрявам. Когато си помислих, че тя отново носи дете в утробата си, почувствах как повдигам сведеното си лице се усмихвам. Колко ли щастлива беше, това сигурно я връщаше към радостта, която бе изпитвала в началото на брака си, и сега сигурно смяташе, че Бог е простил на англичаните и тя може да стане благосклонна кралица и добра майка.
Когато Даниел се приближи до мен, докато всички излизахме от църквата, той видя оживлението по лицето ми и се усмихна:
— Значи не знаеше за състоянието на кралицата?
— Откъде бих могла да знам? — казах. — Не се виждам с никого. Чувам само най-общи клюки.
— Има новини и за стария ти господар — каза той с равен тон. — Научи ли?
— Робърт Дъдли? — Почувствах, че се олюлявам от шока, когато чух думите му. — Какви новини?
Даниел пъхна ръка под лакътя ми да ме задържи.
— Добри новини — каза той тихо, макар да виждах, че те не му носят голяма радост. — Добри новини, Хана, успокой се.
— Освободен ли е?
— Той и още половин дузина мъже, обвинени в държавна измяна, бяха освободени преди известно време и се сражаваха заедно с краля. — Начинът, по който Даниел изви устни, показваше, че според него лорд Робърт се грижеше най-вече за собствената си кауза. — Твоят господар събрал собствен конен отряд преди месец…
— Минал е през града? И аз не съм разбрала?
— Би се при Сен Кентен и беше споменат в докладите заради храбростта си — каза кратко Даниел.
Почувствах как грейвам от удоволствие.
— О! Колко прекрасно!
— Да — каза Даниел без въодушевление. — Нали няма да се опитваш да го намериш, Хана? Извън градските стени е опасно.
— Той ще се прибере през Кале, нали? Когато французите поискат мир?
— Така предполагам.
— Ще се опитам да го видя тогава. Може би ще ми помогне да се върна в Англия.
Даниел пребледня, лицето му стана още по-сериозно от преди: