— Тръгвам! — извика ми Мари, като се устреми надолу по една уличка, която водеше към рибарския кей.
Не можах дори да я благословя: мирисът от дима на горящите сгради заседна в дъното на гърлото ми, сякаш бях прободена с нож, задуши ме и аз млъкнах. Мирисът на пушека — самият мирис на кошмарите ми — изпълваше въздуха, изпълваше ноздрите ми, дробовете ми, така че не можех да дишам, а очите ми бяха пълни със сълзи, та не можех и да виждам.
От крепостните стени над мен чух ужасен писък и когато вдигнах очи, видях мъж, който пламтеше: горящата стрела още беше заседнала в дрехите му, когато се хвърли на земята и се затъркаля, опитвайки се да потуши пламъците, пищейки като еретик, докато тялото му гореше.
Отдръпнах се от вратата и хукнах да бягам — накъдето и да е, само да се махна от мириса на горяща човешка плът. Исках да намеря Даниел. Той ми се струваше като единственото сигурно убежище в един свят, превърнал се в кошмар. Знаех, че ще трябва да си проправя с усилие път през потъналите в безпорядък улици, пълни с изплашени хора, втурнали се към пристанището, докато войниците трополяха в противоположната посока към крепостните стени, и някак да се промъкна през кавалерията, чиито коне се въртяха и блъскаха из тесните улици, в очакване да нахлуят навън през портите и да отблъснат френската армия.
Притисках се назад, към стените на къщите, докато на улицата се събираше конен отряд. Големите хълбоци на животните се блъскаха един в друг, и аз се отдръпвах назад във входовете, боейки се, че ще ме съборят и ще бъда стъпкана.
Зачаках възможност да мина, като гледах как другите хора се стрелкаха между големите копита на конете. Виждах улицата на Даниел от другата страна на площада, и чувах как мъжете крещят, а конете цвилят и тръбачът отправя призива за вдигане на оръжие, и си мислех не за майка ми — която се беше изправила срещу смъртта като светица — а за кралицата — която се беше изправила пред смъртта като боец. Кралицата — която беше яхнала собствения си кон и беше препуснала в тъмнината да защити своите хора. И докато мислех за нея, намерих смелост да изтичам от входа, да се стрелна край опасните копита на едрите коне и да се сниша в ново убежище по-надолу по улицата, когато със силен тропот премина голям конен отряд. Вдигнах очи и видях знамето, което носеха пред себе си, изцапано с кал и окървавено от по-раншна битка, видях мечката и жезъла, избродирани върху яркия фон, и извиках:
— Робърт Дъдли!
Един мъж хвърли поглед през рамо към мен:
— Начело, където е винаги.
Започнах да си проправям път назад, сега вече без да се боя от нищо, като принуждавах конете да обръщат глави настрана, плъзгайки се между големите им хълбоци.
— Пуснете ме да мина, пуснете ме да мина, сър. Отивам при Робърт Дъдли.
Всичко сякаш беше сън. Едрите коне с възседналите ги мъже, толкова високо над мен, че приличаха на кентаври. Солидните им, тежки доспехи, които блестяха на слънцето, сблъскващи се с дрънчене, когато се докоснеха един до друг, звънтящи като цимбали, когато стовареха алебардите си върху щитовете; чувах силния им груб рев над тропота на конете по калдъръма, по-силен от буря.
Озовах се в началото на площада, и там беше неговият знаменосец, а до него…
— Милорд! — извиках.
Покритата с шлем глава бавно се обърна към мен: наличникът на шлема беше спуснат, така че той не можеше да ме види. Смъкнах шапката от главата си и косата ми се разпиля по раменете, и аз вдигнах лице към тъмния рицар, покачен високо на едрия си кон.
— Милорд! Това съм аз! Шутът Хана.
Облечената му в рицарска ръкавица ръка повдигна фалшивото лице от метал, но сянката на шлема остави лицето му в мрак и все още не можех да го видя. Конят се раздвижи, докато той властно го удържаше с другата си ръка. Беше обърнал глава към мен, усещах очите му върху себе си, пронизващи под заострените краища на шлема.
— Госпожице-момче!
Беше неговият глас, идващ от устата на този велик мъж-божество, на този едър мъж от метал. Но беше неговият глас, толкова близък, топъл и познат, сякаш ми говореше, след като беше танцувал на летния празник на крал Едуард.
Конят пристъпи боязливо: отдръпнах се назад на един праг — извисих се на не повече от четири инча.
— Милорд, това съм аз!
— Госпожице-момче, какво, по дяволите, правиш тук?
— Живея тук — казах, като наполовина се смеех, наполовина плачех, че го виждам отново. — А вие?