— Свободен съм, сражавам се, печеля — а тъкмо сега може би губя. В безопасност ли си тук?
— Не мисля — казах честно. — Можем ли да удържим града?
Той смъкна ръкавицата от дясната си ръка, измъкна един пръстен от пръста си и го хвърли към мен, без да го е грижа дали ще го уловя или не.
— Иди с това на „Уиндфлайт“ — каза той. — Моят кораб. Ще се видим на борда, ако се наложи да отплаваме. Върви сега, качвай се на борда. Трябва да нападаме.
— Укреплението Ризбан е изгубено! — изкрещях, за да надвикам шума. — Не можете да отплавате, ще насочат оръдията към пристанището.
Робърт Дъдли се изсмя високо, сякаш самата смърт беше шега.
— Госпожице-момче, не очаквам да преживея този щурм! Но ти може да имаш късмет и да се измъкнеш. Върви сега.
— Милорд…
— Това е заповед! — извика ми той. — Върви!
Ахнах, като поставях с усилие пръстена му върху пръста си. Той го беше носил на малкия си пръст: на мен ми стана на средния, точно над венчалния ми пръстен: пръстенът на Дъдли върху моя пръст.
— Милорд! — извиках отново. — Върнете се невредим!
Тръбата свиреше толкова високо, че не се чуваха ничии думи. Готвеха се да нападнат. Той спусна наличника на шлема върху лицето си, нахлузи ръкавицата обратно върху ръката си, вдигна копието си от мястото, където го бе оставил, наклони го към шлема си като поздрав към мен, и обърна коня си, за да застане с лице към отряда си.
— Дъдли! — извика той. — В името на Бог и на кралицата!
— За Бог и за кралицата! — изреваха те в отговор. — За Бог и за кралицата! Дъдли! Дъдли!
Те потеглиха към градските стени, излизайки от площада, и подобно на цивилните, които следваха войниците, вместо да се подчинят на заповедта му, аз тръгнах след тях. От лявата ми страна бяха улиците, спускащи се към пристанището, но аз следвах подрънкването на сбруите и оглушителния тропот на подкованите копита по калдъръма. Ревът на обсаждащата армия се усили, когато приближиха до портата, и яростта на французите ме накара да се поколебая. Отдръпнах се и погледнах назад, за да потърся пътя към пристанището.
Тогава я видях. Жената на Даниел, цялата изпоцапана, с хубава рокля, наполовина смъкнала се от рамото, разголвайки гръдта й. Детето беше на хълбока й, вкопчено в нея, с широко разтворени тъмни очи, косата й се спускаше по гърба, окото й беше насинено, лицето — изпълнено с болка: бягаше като преследвана сърна, като подскачаше и се препъваше по калдъръма на улицата.
Позна ме веднага. Беше ме наблюдавала, както я бях наблюдавала аз, всяка неделя на литургия. И двете — принудени да седим на скамейките за бедняците в дъното на църквата. Всяка от нас — хваната в капана на позора от решителността на другата.
— Хана! — извика ми тя. — Хана!
— Какво има? — извиках раздразнено. — Какво искаш от мен?
Тя ми показа детето си:
— Вземи го!
Веднага си спомних яркото си видение в църквата, първия път, когато я бях видяла. Тогава, както и сега, бях чула писъци и силен шум. Тогава, в моя кошмар, тя беше извикала: „Вземи го!“ Докато тя се провикваше, небето внезапно потъмня от градушка от стрели и камъни и аз се сниших в един вход, но от другата страна на улицата тя отново ме последва, промъквайки се през падащите камъни:
— Хана! Хана! Нуждая се от помощта ти.
— Върви си вкъщи — извиках грубо. — Иди в някое мазе или на друго подобно място.
Последните коне се изтегляха от площада: чухме скърцането на противотежестите, когато дръпнаха назад големите порти, та лорд Робърт и неговата конница да излязат, и мощния яростен рев, когато потеглиха с гръмък тропот да посрещнат френската армия.
— Нима ни оставят? — изпищя тя ужасено. — Нима бягат?
— Не, потеглят да се бият. Намери си убежище… — извиках нетърпеливо.
— Бог да ни е на помощ, не е нужно да излизат, за да се бият с тях, те вече са вътре! Трябва да се обърнат и да се бият! Французите са тук! В града са! Изгубени сме! — извика държанката на Даниел. — Те бяха…
Думите й внезапно проникнаха в ума ми и аз рязко се извъртях кръгом да я погледна отново. Изведнъж осъзнах какво означаваха насиненото й око и разкъсаната й рокля. Французите бяха в града, и я бяха изнасилили.
— Влязоха през пристанището! Преди десет минути! — изкрещя ми тя, и докато викаше думите, видях по улицата зад нея да нахлуват като прилив конници, френската кавалерия, по улиците и зад милорд, като пресякоха пътя от пристанището за него и хората му: по устата на конете им беше избила пяна, копията им бяха наведени в готовност за нападение, наличниците на шлемовете им — спуснати, така че сякаш имаха лица от желязо, шпорите им се забиваха в хълбоците на конете им и оттам избиваше кръв, копитата скърцаха по калдъръма — пълният ужас на кавалерийско нападение в затворено пространство. Първата редица ни връхлетя след миг, едно копие се спусна към мен, и без да мисля, аз грабнах кинжала от ботуша си и с късото острие отблъснах удара. Силата на удара изби кинжала от ръката ми, но ми спаси живота, тъй като ме отхвърли назад върху вратата на къщата зад мен. Усетих я да поддава и аз се отдръпнах назад в тъмнината на непозната къща, докато чувах жената на Даниел да крещи: