— Спаси бебето ми! Вземи го! Вземи го!
Още докато тя тичаше към мен, протегнала го пред тялото си, още докато го тикаше в ръцете ми, а аз го почувствах, топъл, мек и тежък, се чух да казвам:
— Не мога да го взема.
Видях как копието минава през тялото й, пронизвайки гръбнака й, когато тя изкрещя отново: „Вземи го! Вземи го!“, в този миг се разнесе ужасен трясък, сякаш цяла гора рухваше едновременно, и суматоха от втурващи се мъже и коне, и опасност, и аз с препъване се отдръпнах назад в тъмната вътрешност на къщата, здраво притиснала момчето към себе си, и вратата се затръшна и скри улицата, с трясък като от гръм.
Обърнах се да благодаря на спасителя си, който и да бе той, но преди да успея да проговоря, се разнесе рев на пламъци и внезапно изригна горещ дим, някой се промъкна покрай мен и отново отвори широко вратата.
Сламеният покрив на това временно убежище беше запален, разгоря се като клада и за секунди пламна като куп подпалки. Всички, които се бяха скрили в къщата, се блъскаха покрай мен да излязат на улицата отвън, предпочели да се изправят пред безмилостното кавалерийско нападение, отколкото пред смъртта чрез изгаряне, а аз, душейки дима като изплашен плъх, се втурнах навън след тях, носейки вкопчилото се в мен дете, здраво стиснало рамото ми.
Като по милост, улиците бяха пусти за момента. Френските конници се бяха впуснали да преследват отряда на лорд Робърт в опасен лудешки устрем. Но жената на Даниел беше там, където я бяха оставили, с две големи рани от копието, пронизало тялото й. Лежеше мъртва, в дълбока локва от собствената си кръв.
При тази гледка притиснах детето й по-плътно към себе си и затичах надолу по улицата, далече от портата, надолу по каменните стъпала към пристанището: стъпките ми отекваха глухо в някакъв ритъм на страха. Не можех да чакам и да търся Даниел, не можех да направя нищо друго, освен да се възползвам от възможността, която бях получила с пръстена на лорд Робърт. Побягнах към пристанището като престъпник, по петите на когото са пуснали преследвачи, и си давах сметка, че навсякъде около мен всички останали също бягаха, някои — понесли вързопи с вещи, други — притиснали към себе си децата си, отчаяно опитващи се да се измъкнат от града, преди французите да обърнат конете си и отново да се промъкнат вътре.
Лодките бяха вързани само с едно въже, всички платна бяха вдигнати в готовност да потеглят след миг. Огледах се отчаяно наоколо за знамето на лорд Робърт и го видях издигнато в самия край на кея, където щеше да е най-лесно да се измъкнем. Затичах надолу по кея, краката ми тропаха глухо по дъските, и спрях с усилие, когато един моряк скочи от кораба и застана пред дървеното мостче, като измъкна блестяща къса тежка сабя от ножницата й, насочвайки я към гърлото ми.
— Дотук, момче — каза той.
— Лорд Робърт ме изпрати — изрекох задъхано.
Той поклати глава:
— Всички можем да кажем това. Какво става в града?
— Лорд Робърт изведе отряда си в нападение, но французите са вече в града, зад гърба му.
— Може ли да се обърне кръгом и да промени посоката?
— Не знам. Не го видях.
Той изкрещя някаква заповед през рамо. Мъжете на палубата застанаха до въжетата за платната, а двама скочиха на брега и хванаха въжето, готови да вдигнат котва.
Протегнах ръка да покажа пръстена на лорд Робърт, сложен здраво на пръста ми, над венчалния ми пръстен.
Морякът го погледна веднъж, а после погледна отново по-внимателно.
— Неговият пръстен — каза той.
— Собственият му пръстен. Той сам ми го даде. Видя ме, преди да ги изведе. Аз съм негов васал. Бях шутът Хана, преди да дойда тук.
Той отстъпи назад и ме обхвана с един бърз поглед.
— Нямаше да те позная — каза той. — А това? Синът ти ли е?
— Да. — Лъжата беше изречена и заглъхнала, преди да имам време да помисля, пък и да бях помислила, нямаше да си я взема назад. — Пуснете ме на борда. Заповедта на негова светлост е да отида в Англия.
Той отстъпи настрани и ми кимна да се кача по тясното дървено мостче, а после се разположи отново точно в подножието.