— Но ти си последната — каза решително. — Та ако ще да дойде някой с къдрица от косата му или панделка, завързана във „възел на влюбените“.
Чакахме цял един дълъг час, докато останалите се изсипваха от града към кея. Морякът трябваше да повика други мъже да дойдат да отблъскват бегълците от кея и да ги обсипват с ругатни, наричайки ги страхливци, докато зимният следобед притъмняваше и никой не можеше да ни каже дали лорд Робърт е разкъсал френските редици, или те са влезли в града зад гърба му и са го покосили. Тогава видяхме как градът се обля в светлина от единия до другия край, когато френската обсадна армия направи пробив в стените и подпали първо един сламен покрив, а после и друг.
Морякът, който стоеше на стража на подвижния мост, рязко даде заповеди и екипажът се приготви. Седях съвсем тихо на палубата, люлеейки детето, опряно на рамото ми, ужасена, че ще заплаче и те ще решат, че един допълнителен пътник не си струва допълнителния риск, особено ако милорд не идваше.
После надолу по кея забързано се втурнаха мъже и коне, последва рязко спиране и суматоха, докато те скачаха от седлата, смъкваха доспехите си и тичаха бързо към чакащите кораби.
— Спокойно, момчета, спокойно — разнесе се гръмливият вик на моряка, който стоеше на стража на подвижното мостче. До него стояха рамо до рамо шестима стражи, с готови, извадени от ножниците саби, питаха всеки, който се опиташе да се качи на борда, за паролата, и отпратиха доста, които изтичаха отново надолу по кея, като търсеха друг кораб, който да склони да ги приеме на борда. През цялото време от града се разнасяха експлозиите на запален барут и пукотът на чупещите се керемиди на покривите и тътенът от обстрелването на сградите.
— Това не е поражение, това е пълен разгром — прошепнах объркано в ушенцето на детето, то се обърна и се прозина, оформяйки с мъничката си подобна на розова пъпка уста съвършено „ооо“, сякаш беше в пълна безопасност и не трябваше да се бои от нищо.
Тогава видях негова светлост. Щях да го позная във всяка тълпа. Той вървеше, с меч в едната ръка и шлем в другата, влачейки крака като победен човек. Следваха го редица мъже, куцащи, окървавени, със сведени глави. Той ги отведе до кораба и отстъпи встрани, докато те се качваха по мостчето и се хвърляха с дрънчене на огънатите си доспехи върху палубата.
— Това е достатъчно, сър — каза му тихо морякът, когато корабът беше напълно натоварен. Негова светлост вдигна очи, като човек, току-що събудил се от сън, и каза:
— Но трябва да вземем останалите. Обещах им, че ще ми служат, а аз ще ги отведа към победата. Не мога да ги оставя тук сега.
— Ще се върнем за тях — каза внимателно морякът. Той преметна силната си ръка около раменете на негова светлост и решително го издърпа нагоре по мостчето. Лорд Робърт вървеше бавно, като човек, който ходи насън, с отворени очи, но без да вижда нищо.
— Или ще се качат на друг кораб. Опъвайте платна! — извика морякът на мъжете при въжето на кърмата. Мъжът хвърли въжето на брега, а другите развиха платната. Бавно потеглихме от кея.
— Не мога да ги оставя! — Робърт, внезапно пробудил се, загледа разширяващата се водна бездна между кораба и сушата. — Не мога да ги оставя тук!
Мъжете, оставени на брега, нададоха жален вик:
— Дъдли! Дъдли!
Морякът притисна лорд Робърт в голяма мечешка прегръдка, отдръпвайки го от перилата на кораба, за да му попречи да скочи на брега.
— Ще се върнем за тях — увери го той. — Ще получат официална закрила и ще могат да отплават с други кораби, а ако се случи най-лошото, французите ще ги освободят срещу откуп.
— Не мога да ги оставя! — Робърт Дъдли се бореше да се освободи. — Хей! Вие! Моряци! Обърнете към пристанището. Върнете се на кея!
Вятърът издуваше платната, те заплющяха, а после, щом моряците опънаха въжетата по вятъра, платната се изопнаха и започнахме да се изтегляме. Зад нас в Кале се разнесе гръмовен трясък, когато вратите на цитаделата поддадоха и френската армия се изсипа в самия център на английската власт във Франция. Робърт се обърна, изпълнен с болка, към сушата.
— Трябва да се прегрупираме! — извика той. — Ще изгубим Кале, ако тръгнем сега. Помислете си за това! Кале! Трябва да се върнем, да се прегрупираме и да се бием.
Морякът все още не го пускаше, но сега целта на хватката му беше не толкова да удържи младия лорд, колкото да го държи в прегръдката си, докато бе така обзет от печал.
— Ще се върнем — каза той и го залюля на една страна, после на друга. — Ще се върнем за останалите, а после ще превземем отново Кале. Никога не се съмнявайте в това, сър. Нито за миг не се съмнявайте в това.