Лорд Робърт отиде до кърмата на кораба, като оглеждаше пристанището и виждаше безредното отстъпление. Усещахме мириса на облака дим от горящите сгради, който се стелеше над водата. Чувахме как пищят хора: французите си отмъщаваха за оскърблението на гладуващите граждани на Кале, които се бяха предали на англичаните преди толкова много време. Лорд Робърт изглеждаше почти решен да се хвърли във водата и да отплува обратно, за да се погрижи за евакуирането на пристанището, но дори той в яростта си можеше да види, че е безнадеждно. Бяхме изгубили, англичаните бяха изгубили. Беше съвсем просто и жестоко, и пътят на един истински верен войн не беше да рискува живота си в някакъв драматичен подвиг, а да обмисли как да спечели следващата битка.
Той прекара целия път до Англия, загледан над кърмата на кораба към смаляващия се бряг на Франция, дълго след като застрашителният профил на крепостта беше потънал под хоризонта. Когато светлината се оттегли рано от сивото януарско небе, той продължи да стои, загледан назад, а когато малката студена луна се появи, той още беше там, опитвайки се да съзре някаква надежда на черния хоризонт. Знаех това, защото го наблюдавах, седнала върху намотано въже на мачтата, точно зад него. Негов шут, негов васал, безсънна, защото той беше безсънен, разтревожена, защото той бе разтревожен, поболяла се от страх за него, за себе си, и за онова, което щеше да ни донесе бъдещето, когато слезехме на суша в Англия — една причудлива тройка: една еврейка, вероотстъпница, с християнско копеле на хълбока си, и един току-що освободен предател, който беше отвел войниците си към поражението.
Не очаквах съпругата му Ейми да е на кея, но тя беше там, заслонила очи с ръка, оглеждайки палубата, докато го търсеше. Видях я, преди тя да го види, и прошепнах в ухото му:
— Съпругата ви.
Той слезе бързо по подвижния мост при нея: не я взе в обятията си, нито я поздрави с някаква проява на привързаност, а я изслуша напрегнато и после се обърна към мен:
— Трябва да отида в двора. Трябва да обясня на кралицата какво стана в Кале — каза той кратко. — Заради това ще се търкалят глави, сред тях навярно и моята.
— Милорд — прошепнах.
— Да — каза той гневно. — Изглежда, че не направих кой знае какво в интерес на издигането на семейството си. Хана, върви с Ейми, тя ще отседне при приятели в Съсекс. Ще изпратя да те намерят там.
— Милорд — приближих се малко по-плътно до него. — Не искам да живея в провинцията — това беше всичко, което успях да кажа.
Робърт Дъдли ми се усмихна широко:
— Сигурен съм, скъпа. Самият аз не мога да я понасям. Но трябва да я потърпиш за месец-два. Ако кралицата ме обезглави, задето не съм успял да се справя, можеш да отидеш сама, където искаш. Съгласна ли си? Но ако оцелея, ще отворя лондонската си къща и ще се върнеш на служба при мен. Както пожелаеш. На колко години е детето?
Поколебах се, давайки си сметка, че не знам.
— Почти на две — казах.
— Омъжи ли се за баща му? — попита той.
Погледнах го в лицето:
— Да.
— И как го кръсти?
— Даниел, на баща му.
Той кимна:
— Ейми ще се грижи за вас — каза той. — Тя обича деца. — Той щракна с пръсти и съпругата му дойде при него. Видях я как поклаща глава в знак на несъгласие, а сетне свежда очи, когато той наложи волята си. Когато тя ме стрелна с поглед на неподправена омраза, се досетих, че й е наредил да се грижи за мен и за сина ми, а тя би предпочела да отиде с него в двора на кралицата.
Тя беше довела коня му. Загледах го как се мята на седлото, а войниците му възсядат конете си около него.
— Лондон — нареди той кратко и насочи коня си на север, към съдбата, която го очакваше, каквато и да бе тя.
Не можех да си изясня що за човек беше Ейми Дъдли, докато яздехме през леденостудената селска провинция на Англия в студените дни на януари 1558 г. Тя яздеше добре, но изглежда, не изпитваше голямо удоволствие от това, нито дори в дните, когато слънцето се издигаше като червен диск на хоризонта и червеношийките подскачаха и се криеха в лишените от листа живи плетове, а утринният мраз караше кръвта да пее. Мислех, че е така навъсена поради отсъствието на съпруга й; но нейната компаньонка, госпожа Одингсел, не се опитваше да я ободри, дори не говореха за него. Яздеха мълчаливо, като жени, свикнали с това.
Трябваше да яздя зад тях, по целия път от Грейвзенд до Чичестър, с детето, привързано на гърба ми, и от усилието всяка вечер изпитвах болки от задника чак до гърба. Това необикновено дете почти не беше издало и звук от мига, в който майка му почти го беше хвърлила към мен, когато френската кавалерия я прегази. Бях сменила пелената му с малко лен, който ми заеха на кораба, и го бях увила в моряшка плетена жилетка. През повечето време го мъкнех със себе си наоколо, сякаш беше сандък, който някой бе настоял да нося против волята си. Не беше се оплакал, не беше проронил и една дума на недоволство. Докато спеше, се облягаше на мен, сгушен, сякаш беше мое родно дете; буден, седеше в скута ми или на пода, или в краката ми, или стоеше, държейки се здраво с една ръка за панталоните ми. Не казваше нито дума — нито на френски, езикът на майка му, нито на английски. Гледаше ме със сериозни тъмни очи и не казваше нищо.