Изглежда беше твърдо убеден, че трябва да бъде с мен. Не заспиваше, освен ако не го наблюдавах, а ако се опитах да го оставя да лежи и да се отдалеча от него, той се надигаше и започваше да щапука след мен, все така безмълвен, все така безропотно, но ако изостанеше, личицето му започваше да се сбръчква, сякаш се канеше да заплаче.
Не бях жена с развит майчински инстинкт. Като момиче не си играех с кукли, а, разбира се, не бях имала и невръстен брат или сестра, за които да се грижа. И въпреки това не можех да не се възхищавам на упоритостта на това малко човече. Внезапно бях влязла в живота му като негова закрилница, и той искаше да бъде сигурен, че ще остане до мен. Започнах да харесвам усещането от допира на ръчичката му, която доверчиво посягаше да хване моята. Започнах да спя с него, сгушен до мен.
Лейди Ейми Дъдли не правеше нищо, за да ми помага с него по време на дългото пътуване в студа. Нямаше причина да го прави — тя не искаше нито мен, нито него. Но щеше да бъде мило от нейна страна да нареди на някой от мъжете да ме качи на допълнително седло зад себе си, така че да мога да държа детето в ръце и да облекча измъчения си гръб. Сигурно беше видяла, че в края на дълъг ден, прекаран на седлото, бях толкова изтощена, че едва можех да стоя. Щеше да бъде мило от нейна страна да се погрижи да ми намерят място за нощувка, да се погрижи да има каша за детето. Но тя не правеше нищо за мен, нищо за него. Гледаше и двама ни гневно и с подозрение, и не разговаряше с мен, освен когато ми идваше нареждане да бъда готова да тръгна в уреченото време.
Изпитвах присъщото на всички жени с деца самодоволство, и си напомнях, че тя е безплодна. Мислех си също, че наказва и двама ни заради ревността си, защото подозира, че съпругът й е бащата на детето ми. Реших, че скоро трябва да й дам ясно да разбере, че не бях виждала негово благородие от години, и че сега бях омъжена жена. Но Ейми Дъдли не ми даваше възможност да говоря с нея: отнасяше се към мен така, както се отнасяше с мъжете, които яздеха с нея — като част от студения пейзаж, като с някое от окичените с ледени висулки дървета. Изобщо не ми обръщаше внимание.
Имах много време да размишлявам, докато се движехме бавно на югозапад по замръзналите пътища, лъкатушещи през села и покрай ниви, където беше ясно, че гладът е завладял земята. Големите врати на хамбарите стояха отворени — нямаше нито сено, нито слама, които да се пазят в тях. Селата често тънеха в мрак, къщите бяха празни. Някои малки паланки бяха напълно запустели: хората бяха отчаяни и не можеха да се изхранват от бедната земя поради постоянно лошото време.
Пътувах по пустите пътища, оглеждайки мръсната околност, която имаше вид на прокълната, но умът ми бе насочен към съпруга ми и града, който бях напуснала. Сега, когато бягството ни беше приключило и се бяхме озовали в сравнително сигурно убежище, ми прилошаваше от страх за Даниел. Сега имах време да осъзная, че Даниел и аз отново се бяхме изгубили един друг, и се бяхме изгубили толкова окончателно, че можеше никога да не се срещнем. Дори не знаех дали е жив. Бяхме хванати като в капан в страни, които воюваха помежду си, и се бяхме разделили по време на най-ожесточената битка, която християнският свят беше виждал. Щеше да ми е невъзможно да се върна при него в Кале, и нямах представа дали не е загинал при онова първо жестоко нахлуване в града, а можеше и да е заболял от някоя от многобройните заразни болести, които следваха ранените на една армия в поход. Знаех, че ще сметне за свой дълг да тръгне да помага на болните и ранените, и можех само да храня неправдоподобната надежда французите да проявят милост към един лекар от вражески народ в града, който беше трън в очите им от две столетия.
След армията в града щеше да навлезе френската католическа църква, търсейки еретици в един град, който някога гордо бе изтъквал протестантската си религия. Ако Даниел се беше спасил от смърт по време на боевете, ако се беше спасил и не беше прихванал някоя болест от войниците, можеше да бъде заловен като еретик или по обвинение, че е евреин.