Знаех, че като се тревожа за него, изобщо не помагах на нито един от двама ни, но беше невъзможно да пропъдя тревогата, докато яздех по студените, замръзнали пътища. Не можех да изпратя писмо в Кале, докато не бъдеше обявен някакъв мир, а това щеше да стане едва след месеци. По-лошото бе, че не можех да очаквам да получа вест от него, той нямаше представа къде съм отишла, нито дори дали съм жива. Когато отидеше до магазина ми край градската стена да ме търси, както със сигурност щеше да направи, щеше да го намери опустошен или изгорен, и даже Мари, ако беше оцеляла, нямаше да може да му каже къде съм. А после той щеше да разбере, че майката на малкия Даниел е мъртва и че момчето също е изчезнало. Нямаше как да предположи, че аз и синът му сме заедно на сигурно място в Англия. Щеше да мисли, че е изгубил съпругата и детето си в ужасната битка.
Не можех да се радвам на безопасността си, когато знаех, че той може още да е в опасност, за мен не можеше да има щастие, докато не научех, че е жив. Не можех да се установя в Англия, не мислех, че мога да се установя където и да било, докато не разбера, че Даниел е в безопасност. Яздех по студените пътища, чувствайки тежестта на сина му, привързан към гърба ми, и започвах да се чудя на собственото си безпокойство. Някъде по пътя — мисля, че в Кент — с простата яснота на зимното слънце, което се издигаше над хоризонта и блестеше ослепително в очите ми — ме осени прозрението. Не можех да се установя никъде без Даниел, защото го обичах. Бях го обичала може би от мига, в който го видях на портите на двореца Уайтхол, където се бяхме скарали, бях обичала неговото спокойствие и вярност, и търпението, което проявяваше към мен винаги, оттогава насам. Чувствах се така, сякаш бях израснала с него. Той бе видял как бях измолена за шут на краля, познаваше предаността ми към кралицата и знаеше, че бях очарована от принцеса Елизабет. Беше видял момичешкото ми обожание към моя господар, беше ме виждал и как се боря със себе си, за да се превърна в жената, която бях сега. Единственото нещо, което не беше видял, единственото нещо, за което никога не му бях позволила да се досети, беше изходът на тази вътрешна битка: моментът, в който можех да кажа: „Да, аз съм жена, и обичам този мъж.“
Всичко, което се беше случило в Кале, се стопи пред този единствен факт. Натрапничеството на майка му, злобата на сестрите му, дори неговото глупаво лекомислие да смята, че всички можем да живеем щастливо под един малък покрив. Сякаш нищо нямаше значение, освен това, че сега знаех, че го обичам, и че се налагаше да призная, че може би беше твърде късно дори да му го кажа. Можеше да е мъртъв.
Ако беше мъртъв, тогава явно нямаше особено значение дали е лягал с друго момиче: по-голямата загуба засенчваше по-дребната измяна. Докато се качвах на коня си сутрин и слизах уморено през нощта, осъзнавах, че наистина съм вдовица, за каквато се бях обявила. Бях изгубила Даниел, и едва сега наистина имах достатъчно разум да открия, че съм го обичала през цялото време.
Щяхме да отседнем в едно имение на север от Чичестър. Зарадвах се, когато влязох с тропот в двора на конюшнята по пладне и предадох уморения си кон на един от конярите. Бях изтощена, когато последвах лейди Дъдли нагоре по стълбите до голямата зала, и неспокойна — не познавах тези хора, а да зависи от милосърдието на нейна светлост не беше положение, която една жена би избрала доброволно. Бях твърде независима в мислите си, а тя беше твърде сдържана и студена, за да накара когото и да било да се почувства добре дошъл.
Лейди Дъдли влезе първа в голямата зала: аз последвах госпожа Одингсел с Дани на хълбока ми. Там беше нашата домакиня, лейди Филипс, която подаде ръка на лейди Дъдли и направи дълбок реверанс.
— Ще получите обичайната си стая с изглед към парка — каза тя, а после се обърна с усмивка към мен и госпожа Одингсел.
— Това е госпожа Карпентър. Може да дели една стая с икономката ви — каза рязко лейди Дъдли. — Тя е позната на негова светлост, която той спаси от Кале. Предполагам, че той скоро ще ми съобщи какво да правим с нея.
Лейди Филипс повдигна вежда при резкия тон на Ейми, която ме бе представила едва ли не като блудницата на Робърт Дъдли. Госпожа Одингсел направи реверанс и тръгна към стълбите, но аз не я последвах веднага.
— Имам нужда от някои неща за детето — казах смутено.