— Госпожа Одингсел ще ти помогне — каза ледено съпругата на Робърт Дъдли.
— В скрина, в който заделяме дрехи за бедните, има няколко бебешки дрешки — каза лейди Филипс.
Направих реверанс.
— Беше много мило от страна на негова светлост да ми даде място на кораба си на връщане от Кале — казах ясно. — Още повече, че не ме беше виждал от толкова отдавна, тъй като бях на служба при кралицата. Но сега съм омъжена жена, съпругът ми е лекар в Кале, а това е синът на съпруга ми.
Видях, че и двете ме разбраха и бяха чули споменаването на службата ми при кралицата.
— Негова светлост е винаги добър към слугите си, независимо колко са незначителни — каза грубо Ейми Дъдли и ме отпрати с махване на ръка.
— Имам нужда от прилични дрехи за сина си — казах, отстоявайки позицията си. — Не от скрина за просяците.
И двете жени ме погледнаха с подновено внимание.
— Имам нужда от дрехи за дете от добро семейство — казах простичко. — Ще му ушия пелени веднага щом мога.
Лейди Филипс, която явно се питаше що за странна жена е посрещнала в къщата си, ми отправи предпазлива усмивка:
— Скътала съм някои неща — каза тя внимателно. — Момчето на сестра ми ги носеше.
— Сигурна съм, че ще са подходящи — казах с учтива усмивка. — Благодаря, ваша светлост.
Още преди да бе изминала и седмица, вече отчаяно исках да си тръгна: мрачните земи на Съсекс през зимата сякаш се притискаха към лицето ми като студено прозоречно стъкло. Варовиковите хълмове на Южна Англия се привеждаха над малкия замък, сякаш всеки път щяха да ни размажат в студената варовита пръст. Небето над хълмовете беше металносиво, изпълнено със сняг. След по-малко от две седмици започнах да страдам от главоболие, което ме измъчваше през всички светли часове на денонощието и ме оставяше единствено през нощта, когато потъвах в сън, толкова дълбок, че приличаше на смърт.
Ейми Дъдли беше желана и редовна гостенка тук. Сър Джон Филипс имаше някои дългове към негова светлост, които се изплащаха чрез гостоприемството му към лейди Дъдли. Времето за престоя й беше неопределено, никой не споменаваше кога ще си тръгне, или къде ще отиде след това.
— Тя няма ли си собствена къща? — запитах раздразнено госпожа Одингсел.
— Не и такава, която би предпочела да използва — каза тя кратко и здраво стисна устни, решена да не разказва клюки.
Не разбирах защо. Негова светлост беше изгубил повечето от обширните си земи и състоянието си, когато бе арестуван за държавна измяна, но нима съпругата му нямаше близки и приятели, които да са му опазили поне едно малко имение?
— Къде живееше тя, когато той беше в Тауър? — запитах.
— С баща си — отвърна госпожа Одингсел.
— Къде е той сега?
— Мъртъв, Бог да даде покой на душата му.
Без къща, която да поддържа или земи, чието обработване да ръководи, лейди се отдаваше на пълно безделие. Никога не я виждах с книга в ръка, никога не я видях дори да напише писмо. Тя излизаше сутрин, придружена само от един коняр, на дълга езда, която продължаваше до обяд. На обяд ядеше малко и без апетит. Следобед седеше с лейди Филипс и двете клюкарстваха и шиеха. Никоя подробност от домакинството на семейство Филипс, и на техните съседи и приятели, не беше прекалено незначителна за тях. Когато госпожа Одингсел и аз седяхме с тях, едва не припадах чисто и просто от отегчение, докато лейди Филипс преразказваше историята за позора на Софи, и какво подметна Амелия, и какво казал Питър за всичко това, за трети път в рамките на три дни.
Госпожа Одингсел ме хвана, че се прозявам.
— Какво те мъчи? — попита ме тя без съчувствие.
— Толкова съм отегчена — казах искрено. — Тя клюкарства като фермерска съпруга. Защо й е да се интересува от живота на доячките?
Госпожа Одингсел ми отправи насмешлив поглед, но не каза нищо.
— Тя няма ли приятели в двора, не получава ли новини от негова светлост, та трябва да клюкарства цял следобед?
Жената поклати глава.
Лягахме си рано, което напълно ме устройваше, а Ейми Дъдли ставаше рано сутрин. Течаха обикновени дни, отегчително обикновени, а тя минаваше през тях със студено безразличие, сякаш не пропиляваше собствения си безценен живот в безделие. Живееше живота си като жена, която играе роля в безкрайна, безсмислена жива картина. Минаваше през дните си като кукла на пружина — като онези кукли, които бях виждала в ковчежетата за скъпоценности в Гринич — като малък златен войник играчка, който можеше да бие барабан или да се навежда и изправя, за да даде оръдеен изстрел. Каквото и да вършеше, тя го вършеше така, сякаш бе движена от невидими зъбчати колела, сякаш обръщаше глава и говореше само когато зъбчатите колела тиктакаха вътре в нея. Нищо не бе в състояние да предизвика оживление у нея. Живееше в състояние на покорно очакване. Тогава осъзнах какво чака. Чакаше знак от него.