— Да опитаме ли тази вечер? — попита лорд Робърт. — Искаш ли да опитаме и да видим дали ще се получи лесно, Хана? Заради старите времена?
Погледът ми се плъзна покрай него към Джон Дий.
— Не — казах категорично.
Джон Дий погледна право към мен: тъмните му очи срещнаха открито моите.
— Хана, признавам, че пътят, който следвам, е тъмен и потаен — каза той простичко. — Но точно ти би трябвало да се радваш, че бях там, в „Сейнт Пол“, когато ти беше призована на съд.
— Радвах се, че невинността ми беше призната — казах твърдо. — И не искам да отида отново там вътре.
— Няма — каза той простичко. — Давам ти думата си за това.
— Значи ще гадаеш за нас? — настоя негова светлост.
Поколебах се.
— Ако зададете един въпрос заради мен — започнах да се пазаря с тях.
— Какъв е той? — попита Джон Дий.
— Дали съпругът ми е жив или мъртъв — казах. — Това е всичко, което искам да знам. Дори не питам за бъдещето, дали ще го видя отново. Ще бъда щастлива само да знам, че е жив.
— Нима го обичаш толкова много? — попита скептично лорд Робърт. — Твоя млад човек?
— Да — казах простичко. — Не мога да се успокоя, докато не разбера, че е в безопасност.
— Ще попитам ангелите, а ти ще гадаеш за мен — обеща Джон Дий. — Тази вечер?
— Когато Дани заспи — казах. — Не мога да го направя, докато се ослушвам да чуя къде е.
— В осем часа? — попита лорд Робърт. — Тук?
Джон Дий хвърли поглед наоколо:
— Ще помоля мъжете да донесат масата и книгите ми.
Лорд Робърт забеляза колко малка е стаята и изсумтя нетърпеливо:
— Тя винаги прави така — каза раздразнено. — Никога не настанява приятелите ми в най-хубавите стаи. Поболяла се е от ревност към тях. Ще й кажа…
— Има много място — каза Дий миролюбиво. — А и със сигурност й е неприятно да идваш с голяма свита, след като сигурно се е надявала да си само на нейно разположение. Не трябва ли да отидеш при нея сега?
Лорд Робърт тръгна неохотно към вратата.
— Елате с мен — каза той. — Елате и двамата, и ще изпием по чаша ейл да отмием прахта от пътя.
Поколебах се.
— Не мога да дойда — казах, когато той задържа вратата отворена, за да мина.
— Какво?
— Тя не ме приема — казах неловко. — Не ме допуска да седя при нея.
Тъмните вежди на Робърт рязко се сключиха.
— Казах й, че трябва да те задържи при себе си като нейна компаньонка, докато решим къде трябва да живееш — каза той. — Къде се храниш?
— На масата за прислужниците. Не седя със съпругата ви.
Той пристъпи бързо към стълбите, а после се спря и се върна.
— Ела — каза той, като ми подаде ръка. — Аз съм господар тук, не е нужно да влизам в спор, за да бъдат изпълнени желанията ми. Просто ела, и ще вечеряш с мен сега. Тя е глупава жена, която не възнаграждава онези, които служат вярно на съпруга й. Ревнива жена, която мисли, че едно хубаво лице е по-добре да се гледа отдалече.
Не се приближих до протегнатата му ръка. Усмихнах му се спокойно, без да напускам мястото си в прозоречната ниша.
— Милорд — казах. — Предполагам, че се връщате в двора след няколко дни?
— Да — каза той. — И какво от това?
— Ще ме вземете ли със себе си?
Той изглеждаше изненадан:
— Не знам. Не бях мислил.
Почувствах как усмивката ми преминава в смях:
— Така си и помислих — казах. — Значи може да се наложи да остана тук за още няколко седмици?
— Да. И следователно?
— И следователно не бих искала да предизвиквам гняв у съпругата ви, ако смятате да нахлуете и да профучите отново навън като пролетен вятър, нарушил покоя на овощната градина.
Той се засмя:
— В покой ли си, моя малка овощна градинке?
— Живеем в състояние на тиха враждебност — казах искрено. — Но бих предпочела по-скоро това, отколкото откритата война, която ще предизвикате. Идете и седнете при нея сега, а аз ще се срещна с вас отново тук довечера.
Робърт ме потупа по бузата.
— Бог да благослови предпазливостта ти, Хана. Мисля, че изобщо не биваше да те давам на краля. Днес щях да бъда по-добър човек, ако се бях вслушвал в думите ти.
После затича надолу, като си подсвиркваше, а аз потръпнах, когато чух вятърът в прозорците на замъка да му отвръща със свирене.
На вечеря наблюдавах Ейми. Тя изобщо не свали очи от съпруга си по време на продължителното хранене. Болезнено копнееше да привлече вниманието му, но не притежаваше умение да го запленява. Тя не знаеше нищо за дворцовите клюки, никога не беше чувала и половината от имената, които той споменаваше. Аз, седнала на най-лошото място, бях забила очи в чинията си, сдържайки се да не вдигна поглед и да се разсмея на някоя история за жена, която познавах, или да го прекъсна, за да го попитам какво е станало с един или друг млад придворен.