Лейди Ейми не притежаваше дори вродената съобразителност да го подканя да говори, дори ако самата тя не знаеше нищо. Тя присвиваше устни всеки път, щом той заговореше за някоя жена, неодобрително свеждаше поглед, когато той през смях споменаваше кралицата. Беше откровено груба към Джон Дий, когото явно смяташе за отстъпник от победената протестантска кауза. Но не изгаряше от желание да чуе новини и за принцеса Елизабет.
Мислех си, че когато негова светлост я беше срещнал за първи път, сигурно е бил привлечен от непокварената й свежест. Била е младо момиче, което не е знаело нищо за двора или за интригите, с които баща му се е издигал към властта. Била е обикновена дъщеря на скуайър в Норфолк, с големи сини очи и големи гърди, надигащи се в деколтето на роклята й, сигурно му е изглеждала като въплъщение на всичко, което дамите от двора не са били: искрена, безхитростна, вярна. Но сега всички тези добродетели бяха недостатъци за него. Той се нуждаеше от съпруга, която може да долавя посоката на промяната, да пригоди речта и стила си към господстващите моди, да бди над него и да го предпазва. Той се нуждаеше от съпруга, която да разбира бързо и умее да се държи подходящо във всякаква компания, съпруга, която можеше да заведе в двора и да знае, че има шпионка и съюзница сред дамите.
Вместо това беше обременен с жена, която в суетата си беше готова да оскърби шамбелана на един от най-влиятелните духовници в страната; която не проявяваше интерес към събитията в двора и по широкия свят, и се дразнеше от неговия интерес към тях.
— Никога няма да имаме един нов малък Дъдли, ако тя не положи повече усилия с него — прошепна ми недискретно една от по-приближените й прислужнички.
— Какво я мъчи? — настоях. — Мислех, че няма да може да му се насити.
— Така и не може да му прости, че е отишъл в двора със свитата на баща си. Мислеше, че затварянето му в тъмница ще му е за урок. Че ще го научи да не бъде прекалено амбициозен.
— Той е Дъдли — казах. — Те са родени да бъдат прекалено амбициозни. Това е най-алчният, най-амбициозен род на света. Само някой испанец може да обича златото повече от един Дъдли, само един ирландец може да изпитва по-голяма страст да разширява владенията си.
Погледнах надолу по масата към Ейми. Тя ядеше захаросан сушен плод: поръсената със захар слива разтегляше устата й, докато тя я смучеше. Взираше се право напред, без да обръща внимание на оживения разговор на съпруга си с Джон Дий.
— Познаваш ли я добре?
По-възрастната жена кимна:
— Да, и започнах да я съжалявам. На нея й харесва да има скромно положение в живота, и иска от него да харесва същото.
— Тогава е щяла да постъпи по-добре, ако си избере някой провинциален земевладелец — казах. — Защото Робърт Дъдли е мъж с велико, а не незначително бъдеще, и никога няма да допусне тя да застане на пътя му.
— Тя ще го принизи, ако може — каза с предупредителен тон жената.
Поклатих глава:
— Не и тя.
Ейми се беше надявала да остане будна до късно със съпруга си, или да си легне рано заедно с него, но в осем часа той се извини и ние се събрахме в стаята на Джон Дий при затворена врата, затворени капаци на прозорците, и само една запалена свещ, чието отражение проблясваше в огледалото.
— Нали не възразяваш да направиш това? — попита Джон Дий.
— Какво ще питате?
— Дали кралицата ще има син — каза Робърт. — Няма нищо по-важно от това. И дали можем да спечелим отново Кале.
Погледнах към Джон Дий.
— И дали съпругът ми е жив — напомних му.
— Ще видим, каквото ни бъде дадено — каза той тихо. — Да се помолим.
Затворих очи, заслушах се в напевните звуци на латинския и се почувствах възстановена, завърнала се. Бях отново у дома, у дома с дарбата си, с негова светлост, и със себе си. Когато отворих очи, пламъкът на свещта не само грееше ярко, но и топлеше лицето ми, и аз се усмихнах на Джон Дий.
— Още ли имаш дарбата си? — попита той.
— Сигурна съм в това — казах тихо.
— Гледай пламъка и ни кажи какво чуваш или какво виждаш.
Пламъкът на свещта се полюшваше, движен от леко течение, ярката му светлина изпълни ума ми. Напомни ми на лятното слънце на Испания, и ми се стори, че чувам майка ми да ме вика, с глас, щастлив и изпълнен с увереност, че никога нищо няма да се обърка. После изведнъж чух гръмко блъскане, което ме накара да ахна и да скоча на крака, рязко изтръгната от мечтите си, със сърце, блъскащо в гърдите, обезумяла от страх, че ще ни арестуват.