— Нейно благородие плаче, а негова светлост ме изпрати да ви повикам — казах дръзко.
Тя веднага се изправи на крака, без да се изненада, и тръгна бързо надолу по галерията. Аз почти тичах до нея.
— Това случвало ли се е преди? — попитах.
Тя кимна.
— Болна ли е?
— Той лесно я разстройва.
Запечатах думите в ума си, предположих, че това са лъжите на предана служителка.
— Винаги ли е била такава?
— Когато бяха млади и влюбени, това минаваше за страст. Но тя беше спокойна единствено когато той беше в Тауър — с изключение на времето, когато принцесата също беше хвърлена в тъмница.
— Какво?
— Тогава се поболя от ревност.
— Та те бяха затворници! — възкликнах. — Едва ли са танцували заедно на балове с маски.
Госпожа Одингсел кимна.
— В нейното съзнание те бяха любовници. А сега той е свободен, и тя знае, че той се вижда с принцесата. Това ще й разбие сърцето. Не го казвам в преносен смисъл. Тя ще умре от това.
Бяхме пред вратата на доктор Дий. Сложих длан върху ръката й:
— Нейна болногледачка ли сте? — попитах.
— По-скоро неин пазач — каза тя и тихо влезе вътре.
За тази вечер се отказахме от гадаенето, но на другия ден, когато лейди Дъдли остана в стаята си и не се виждаше никъде, доктор Дий ме помоли за помощ при тълкуването на едно пророчество, което според него можело да се отнася за кралицата. Трябваше да му прочета поредица от привидно несвързани гръцки думи, които той внимателно написа. Всяка от тях имаше числена стойност. Срещнахме се в библиотеката — помещението беше леденостудено, защото не се използваше. Робърт поръча да запалят огън в огнището, а един слуга дойде и разтвори капаците на прозорците.
— Прилича на шифър — отбелязах, след като слугите приключиха и отново останахме сами.
— Това е шифърът на древните — каза той. — Може би са знаели дори кода на живота.
— Код на живота ли?
— Ами ако всичко е било създадено от едни и същи неща? — попита ме той внезапно. — Пясъкът и сиренето, млякото и земята? Какво, ако зад илюзията за различие, отвъд външната им обвивка всъщност, в света има само една форма, и човек може да я види, да я нарисува, дори да я пресъздаде?
Поклатих глава:
— Какво тогава?
— Тази форма ще бъде кодът за всичко — каза той. — Поезията, която крие сърцето на света.
Дани, който спеше на широкото столче за крака до мен, докато пишех, се размърда, събуди се и седна, озъртайки се усмихнато. Лъчезарната му усмивка стана още по-широка, когато видя лицето ми.
— Здравей, момчето ми — казах нежно.
Той се смъкна от столчето и започна да щапука към мен, като се държеше предпазливо с ръка за стола си, а после за моя, за да се закрепи. Хвана една гънка на роклята ми и внимателно вдигна поглед към лицето ми.
— Много е мълчалив — каза тихо Джон Дий.
— Той не говори — казах, като се наведох усмихнато към извърнатото нагоре лице на Дани. — Но не е глупав. Знам, че разбира всичко. Носи разни неща и знае имената им. Знае собственото си име — нали, Дани? Но не говори.
— Винаги ли е бил такъв?
Страхът стисна сърцето ми: страхът, че не знаех нищо за това дете, а ако признаех, че не знам, някой можеше да ми го отнеме. Той не беше мое дете, не беше роден от мен, но майка му го беше сложила в ръцете ми, а баща му беше мой съпруг, и каквото и да дължах на своя съпруг Даниел по отношение на любовта и дълга, то можеше да бъде изкупено от грижата ми за неговия син.
— Не знам, той беше с кърмачката си в Кале — излъгах. — Тя ми го доведе, когато градът беше под обсада.
— Може да е изплашен — предположи Джон Дий. — Видял ли е боевете?
Сърцето ми се сви: почувствах присвиването като болка. Погледнах го невярващо:
— Изплашен? Но той е съвсем невръстен. Как би могъл да разбере, че е в опасност?
— Кой знае какво може да мисли или разбира той? — каза Джон Дий. — Не вярвам, че децата не знаят нищо освен онова, на което ги учат, сякаш са празни глинени гърнета, които трябва да бъдат напълнени. Той сигурно е познавал един дом и една жена, която се е грижела за него, а после може би се е уплашил, докато са тичали из улиците да те търсят. Мисля, че децата знаят повече, отколкото допускаме. Може би сега той се страхува да говори.
Наведох се над детето, и ясните му черни очи отвърнаха на погледа ми, като бистрите очи на малко еленче.
— Даниел? — попитах.
За първи път мислех за него като за истински човек, който може да мисли и чувства, някой, който беше лежал сгушен в прегръдките на майка си и беше почувствал как ръцете й го хвърлят силно в ръцете на някаква непозната. Дете, което беше видяло майка си стъпкана от кон и окървавена от копие, което беше видяло майка си да умира в канавката, а после беше почувствало как го отнасят като нежелан вързоп на някаква лодка, стоварен без обяснение в Англия, тръскан и подрусван върху някакъв кон, до някаква студена къща в средата на нищото, без познато лице около себе си.