Това беше дете, видяло майка си да умира. Беше дете без майка. Наведох се над него. Почувствах паренето на горещи сълзи под клепачите си. Това беше дете, чиято скръб и страх тъкмо аз можех да разбера. Бях скрила собствения си детински страх зад всички езици на християнския свят, в това, че бях започнала да говоря гладко всички езици. Той, толкова по-малък, толкова по-уплашен, беше онемял.
— Дани — казах нежно. — Аз ще ти бъда майка. При мен ще бъдеш в безопасност.
— Нима той не е твое дете? — попита Джон Дий. — Толкова прилича на теб.
Вдигнах поглед към него и се изкуших да му доверя истината, но страхът ме накара да замълча.
— Към Избрания Народ ли принадлежи? — попита тихо Джон Дий.
Кимнах безмълвно.
— Обрязан ли е? — попита той.
— Не — казах. — Не и в Кале, а тук е невъзможно.
— Може би се нуждае от външен знак, че е един от Народа — предположи Дий. — Може би е нужно да се озове сред народа си, преди да може да проговори.
Погледнах го объркано:
— Откъде ще знае?
Той се усмихна:
— Това малко създание е било изпратено от ангелите — каза той. — Вероятно знае повече от всички нас, взети заедно.
Лейди Ейми Дъдли не излезе от стаята си през следващите три дни, докато Робърт и Джон Дий излизаха на лов, четяха в библиотеката, играеха на карти, залагайки малки суми, и говореха, ден и нощ, докато яздеха и се разхождаха, на вечеря и по време на игра, за това какво бъдеще може да очаква страната, как трябва да се променят аристокрацията и парламентът, колко далеч може да се разпрострат границите отвъд морето, каква възможност има малкото островно кралство Англия срещу големите континентални сили, и — голямата идея, от която Джон Дий беше обсебен — как единствено на Англия е отредено да изпраща кораби по целия свят и да създаде нова форма на кралство — владения, които се простират отвъд морето, империя. Империя, която можеше да господства над непознатите места по света. Той беше изчислил колко голям е може би светът и беше убеден, че има големи земи, до които още не се бяхме докоснали.
— Христофор Колумб — казваше той на негова светлост. — Смел човек, но не и математик. Очевидно е, че не може да има път към Китай, който можеш да достигнеш за броени седмици. Ако направиш необходимите изчисления, можеш да докажеш, че светът е кръгъл, но далеч, далеч по-голям, отколкото Колумб е смятал. И в тази голяма допълнителна четвъртина трябва да има суша. А какво е необходимо, за да може тази суша да стане английска?
Често се разхождах, яздех или се хранех заедно с тях, а те често ме питаха какви са порядките в Испания, какво съм видяла в Португалия, или какъв успех според мен може да има подобен замисъл. Внимавахме да не обсъждаме какъв трябва да бъде монархът на трона, който да предприема такива уверени и амбициозни планове. Докато кралицата очакваше да роди син и наследник, нищо не можеше да бъде сигурно.
Вечерта на третия ден от посещението им негова светлост получи съобщение от Дувър, и остави мен и Джон Дий сами в библиотеката. Джон Дий беше начертал карта на света по модела на своя приятел Жерар Меркатор, и се опита да ми обясни, че трябва да си представя света кръгъл, и да мисля за тази карта като за обелената кора на света, като кората на портокал, смъкната и изгладена до хоризонтално положение.
Той се мъчеше да ме накара да проумея, докато се разсмя и каза, че трябва да се задоволя с това, че виждам ангели: явно не можех да виждам географската дължина. Той взе географските си карти и тръгна с тях към стаята си, когато лорд Робърт влезе в библиотеката с лист хартия в ръка.
— Най-после имам вести за съпруга ти, в безопасност е — каза той.
Скочих на крака и открих, че треперя.
— Милорд?
— Бил е пленен от французите, които са заподозрели, че е шпионин, но го държат заедно с други английски войници — каза ми той. — Предполагам, че мога да уредя да бъде разменен срещу други военнопленници, или освободен срещу откуп, или нещо такова.
— В безопасност ли е? — попитах.
Той кимна.
— Невредим? — попитах невярващо.
Той кимна отново.