Лорд Робърт потегли по пладне, в студен мартенски ден, и съпругата му стана от постелята, където лежеше болна, за да го изпрати. Тя стоеше, отново мълчалива, като жена, направена от сняг, в коридора на къщата, докато той потупваше с шапката по ръката си и намяташе пелерината на раменете си.
— Съжалявам, че беше болна по време на цялото ми посещение — каза той бодро, сякаш говореше на малко познат домакин. — Не съм те виждал от вечерята първата вечер.
Изглежда, че тя почти не го чу. Успя да се усмихне безизразно, усмивката й приличаше повече на гримаса.
— Надявам се, че ще бъдеш в по-добро здраве и настроение, когато дойда отново.
— Кога ще бъде това? — попита тя тихо.
— Не мога да кажа. Ще ти изпратя съобщение.
Сякаш отказът му да обещае беше заклинание, което я накара да се съживи. Тя се раздвижи и го погледна гневно:
— Ако не дойдеш скоро, ще пиша на кралицата и ще се оплача от теб — заплаши тя, с нисък и гневен глас. — Тя знае какво е да бъдеш изоставена от лъжовен съпруг, който тича след всяко хубаво лице. Знае що за жена е сестра й. Страдала е от поведението на Елизабет, както съм страдала аз. Виждаш ли, аз знам това. Знам какво означавате ти и принцесата един за друг.
— Държавна измяна е да правиш такива неща — отбеляза той тихо, с дружелюбен тон. — Едно такова писмо би било доказателство за измяната ти. Току-що измъкнахме семейството си от Тауър, Ейми, не ни хвърляй обратно вътре.
Тя прехапа устна и руменината нахлу в бузите й.
— Във всеки случай твоята блудница няма да остане тук с мен!
Робърт въздъхна и погледна през коридора към мен.
— Аз нямам блудница тук — каза той със сдържано търпение. — Трудно може да се каже дори, че имам съпруга тук, както добре знаеш. Тази почтена дама, госпожа Карпентър, ще остане тук, докато я повикам да работи за мен в двора.
Ейми Дъдли нададе лек яростен писък, а после затисна устата си с ръка.
— Наричаш това, което тя върши, „работа“?
— Да — каза той тихо. — Както казах. Ще изпратя да я повикат. И ще дойда да те посетя отново — той сниши глас и заговори внимателно. — И ще се моля заради теб и заради себе си, когато те видя отново да бъдеш спокойна. Това не е начин да подобрим отношенията си, Ейми. Не бива да се държиш като луда.
— Не съм луда — изсъска тя. — Ядосана съм. Ядосана съм на теб.
Той кимна: не желаеше да спори с нея, и явно за него и без друго нямаше значение как предпочита да нарича тя своето състояние.
— Тогава ще се моля да си възвърнеш не здравия разум, а доброто настроение — каза той. Тръгна към предната врата, където го чакаше конят му.
Лейди Дъдли не обърна никакво внимание на Джон Дий, когато мина покрай нея, макар че той спря и се поклони, невъзмутим както винаги. Когато и двамата излязоха, тя сякаш внезапно осъзна, че след миг ще бъде късно, и забърза навън след тях към горната площадка на стълбите. Разтвори широко големите двойни врати и светлината на зимното слънце плисна в тъмния коридор. Бях заслепена и притворих очи, виждайки я като сянка на върха на стълбите. За миг ми се стори, че тя не стои върху широко каменно стъпало, а на самия остър като нож ръб между живота и смъртта, пристъпих напред и протегнах ръка да я задържа. При докосването ми тя се извъртя рязко и щеше да падне по каменните стъпала, ако Джон Дий не я беше хванал за ръката и не я беше задържал.
— Не ме докосвай! — изсъска тя. — Не смей да ме докосваш!
— Стори ми се, че видях…
Джон Дий я пусна и ме погледна внимателно.
— Какво видя, Хана?
Поклатих глава. Дори когато той бързо ме дръпна настрани, където почти не можеха да ни чуят, не му описах видяното.
— Твърде неясно е — казах. — Съжалявам. Сякаш тя се крепеше на самия ръб на нещо, и можеше да падне, а после едва не падна. Няма значение.
Той кимна.
— Когато дойдеш в двора, ще опитаме отново — каза. — Мисля, че още имаш дарбата си, Хана. Мисля, че ангелите още ти говорят. Само притъпените ни чувства на смъртни хора ни пречат да ги чуем.
— Бавите негова светлост — каза му рязко лейди Дъдли.
Джон Дий погледна надолу към стълбите, където лорд Робърт тъкмо се мяташе върху седлото.
— Той ще ми прости — каза. Пое ръката й и се готвеше да сведе глава над нея, но тя я отдръпна.
— Благодаря ви за гостуването — каза той.
— Всеки приятел на негова светлост винаги е добре дошъл — каза тя, почти без да движи устни. — Независимо от това каква компания предпочита.
Джон Дий слезе по стълбите, яхна коня си, вдигна шапката си за поздрав към нейна светлост, усмихна ми се и двамата мъже потеглиха.