Докато тя ги гледаше как се отдалечават, чувствах как гневът и омразата й към него бликаха от нея, както кръвта блика от рана, докато останаха единствено болката и обидата. Тя остана изправена, докато те свърнаха зад ъгъла на парка, а после коленете й омекнаха и се подвиха, а госпожа Одингсел я хвана под ръка, за да я отведе вътре и нагоре по стълбите до стаята й.
— Сега какво? — попитах, когато госпожа Одингсел излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.
— Сега тя ще плаче и ще спи няколко дни, а после ще стане и ще бъде като полумъртва: студена и празна отвътре, без сълзи за проливане, без гняв, без любов, която да даде. После ще бъде като хрътка на къс повод, докато той се върне, а след това гневът й ще се излее отново.
— И така отново и отново? — попитах, вътрешно ужасена от този цикъл на болка и гняв.
— Отново и отново — каза тя. — Единственото време, когато беше спокойна, бе, когато мислеше, че ще го обезглавят. Тогава можеше да скърби за него и за себе си, и за любовта, която са споделяли като млади.
— Искала е той да умре? — казах невярващо.
— Тя не се страхува от смъртта — каза госпожа Одингсел тъжно. — Мисля, че копнее смърт — за него и за себе си. Какво друго освобождение може да има за тях?
Пролетта на 1558
Чаках вести от двора, но не можех да науча нищо освен общи клюки. Бебето, което трябваше да се роди през март, закъсняваше, а към април хората започваха да казват, че кралицата отново е сгрешила, и че няма дете. Всяка сутрин и вечер коленичех в малкия параклис на семейство Филипс, молейки се пред статуята на Богородица кралицата да чака дете и може би дори да ражда, дори в този момент. Не можех да си представя как ще бъде в състояние да понесе едно ново разочарование. Знаех, че е храбра жена, на света нямаше по-смела жена от нея, но да излезе от стаята, където се беше усамотила преди раждането, за втори път и да каже на света, че това отново е било грешка, продължила десет месеца и няма бебе — не можех да си представя как някоя жена може да понесе унижението от това, а най-малко — кралицата на Англия, върху която бяха приковани очите на всички в Европа.
Клюките по неин адрес до една бяха злобни. Хората казваха, че се е престорила на бременна умишлено, за да се опита да докара съпруга си у дома, казваха, че смятала да вмъкне тайно някакво бебе и да го представи като католически принц за Англия. Дори не я защитавах срещу злобния шепот, който чувах всеки ден. Познавах я, както не я познаваше никой от тях, и знаех, че е напълно неспособна да лъже съпруга си, или да излъже своя народ. Тя беше твърдо решена да постъпва правилно пред своя Бог, и за нея това винаги беше на първо място. Кралицата обожаваше Филип и беше готова да направи почти всичко на света, за да го има до себе си. Но никога не би сторила грях заради него, нито заради който и да е мъж. Тя никога нямаше да отхвърли своя Бог.
Но докато времето се стопляше, а бебето не идваше, аз си помислих, че нейният Бог трябва да е наистина строг и суров, щом можеше да приема молитвите и страданието на такава кралица, а да не й даде дете, което да обича.
Госпожице-момче,
Кралицата скоро ще излезе от усамотението си, и аз имам нужда от съветите ти. Можеш да ми донесеш требника от синьо кадифе, който оставих в параклиса на мястото, където седях; и ела веднага.
Отидох в параклиса: Дани вървеше пред мен. Трябваше да се привеждам, за да може той да се държи за пръстите ми с две ръце и да ходи, като се крепи за мен. Гърбът ме болеше, когато стигнахме в параклиса, аз седнах в стола на Робърт и оставих Дани да продължи до една от скамейките, където се настани. Никога не бих повярвала, че ще се навеждам, докато ме заболи гърбът, заради едно малко момче, и въпреки това, когато взех требника и тръгнахме обратно към стаята си, отново се наведох ниско, за да позволя на Дани да се държи за пръстите ми. Мълчаливо се помолих може би дори сега, в този миг, кралицата да може да роди син и да може да познае радост като тази, такава странна, неочаквана радост — щастието да се грижа за дете, чийто живот е изцяло в ръцете ми.
Той не беше обикновено дете. Дори аз, която знаех толкова малко за децата, можех да разбера това. Подобно на къща със спуснати капаци на прозорците, това дете беше обгърнало себе си с щит, и като бе затворило вратите и прозорците, се беше изолирало от живота на външния свят. Струваше ми се, че стоя отвън, викайки за отговор, който можеше никога да не дойде. Но бях твърдо решена да продължа да го призовавам.