Дворът беше в Ричмънд и още щом пристигнах, разбрах, че нещо се беше случило. В конюшните цареше атмосфера на потисната възбуда, всички клюкарстваха по ъглите, и нямаше кой да поеме конете ни — нямаше ги дори конярите на семейство Дъдли.
Хвърлих юздите на най-близкия млад мъж, и с Дани на ръце закрачих по настланата с големи каменни плочи пътека към входа на двореца, намиращ се откъм градината. Видях още хора, които си шепнеха на групи, и почувствах как страхът стисва сърцето ми. Ами ако някой от многобройните заговори на Елизабет беше предизвикал бунт право тук, в самия кралски дворец, и тя беше поставила кралицата под арест? Ами ако кралицата беше започнала да ражда това късно заченато бебе, и то я беше убило, както толкова много хора я бяха предупреждавали, че ще стане?
Не смеех да попитам някой непознат, защото се боях от отговора, който можеше да получа, затова продължих нататък, като вървях все по-бързо и по-бързо, през входа на вътрешната зала, като се оглеждах за приятелско лице. Търсех някой, когото да попитам, някой, на когото можех да се доверя. В дъното на залата беше Уил Сомърс, седнал съвсем сам, напълно изолиран от останалите шушукащи групички. Приближих се до него и го докоснах леко по рамото.
Безучастният му поглед се насочи първо към Дани, а после към мен. Не ме позна.
— Мистрес, не мога да направя нищо за вас — каза той кратко и извърна глава. — Днес нямам настроение за шеги, мога да докарам само най-низш хумор, защото самият аз съм с много нисък дух.
— Уил, аз съм.
Когато чу гласа ми, той млъкна и ме погледна по-внимателно.
— Хана? Шутът Хана? Хана, Невидимият шут?
Приех с кимване упрека, който се долавяше в думите му.
— Уил, какво се е случило?
Той не подметна нищо за дрехите ми, за детето ми, или за каквото и да е.
— Става дума за кралицата — каза той.
— О, Уил, не е мъртва, нали?
Той поклати глава:
— Не още. Но може да е само въпрос на време.
— Бебето? — попитах, изпълнена с мъчителна увереност, че знам отговора.
— Случи се отново — каза той. — Нямаше бебе. Отново. И тя отново стана за посмешище на Европа и причина за унижението си.
Без да мисля, протегнах ръце към него за утеха, и той ги хвана здраво.
— Болна ли е? — попитах след миг.
— Нейните дами казват, че не иска да се надигне от пода — каза той. — Седи прегърбена на пода, с вид повече на просякиня, отколкото на кралица. Не знам как можа това да се случи, Хана. Не знам как стана. Когато си я спомням като дете, толкова лъчезарна и мила, когато си спомням как се грижеше майка й за нея, и как баща й я обожаваше и я наричаше свое дете, своята най-хубава принцеса на Уелс, и сега този мизерен край… какво ще последва?
— Защо? Какво ще последва? — повторих, ужасена.
Той повдигна рамо и ми отправи крива, тъжна усмивка.
— Тук — нищо особено — каза с пренебрежение. — Ще се случи в Хатфийлд. Там е наследницата; очевидно тук не можем да създадем наследник. Два пъти опитахме да създадем наследник тук, и нищо не излезе. И изобщо тук нищо не е наред. Но в Хатфийлд — та половината й придворни вече са там, а останалите бързат да се присъединят към тях. Не се съмнявам, че сигурно вече си е подготвила речта. Тя ще е напълно подготвена за деня, когато ще й кажат, че кралицата е мъртва и тя е новата кралица. Сигурно е планирала всичко — къде ще седи и какво ще каже.
— Прав си. — Споделях огорчението му. — Приготвила си е речта. Смята да каже: „Това стана от Господа, и е дивно в очите ни.“
Уил нададе горчив дрезгав смях:
— Мили Боже! Тази принцеса е удивителна. Откъде знаеш това? Откъде знаеш, че възнамерява да каже това?
Почувствах как в гърлото ми заклокочи смях:
— О, Уил! Тя ме попита какво е смятала да каже кралицата при възкачването си на трона, а когато й казах, сметна, че е толкова хубаво, че самата тя би го използвала.
— Е, защо не? — запита той, внезапно отново огорчен. — Тя е готова да вземе всичко останало. Съпруга на кралица Мери, обичта на хората, престола, а сега дори и думите от устата на сестра си.
Кимнах:
— Мислиш ли, че мога да видя кралицата?
Той се усмихна:
— Няма да те познае. Ти си се превърнала в красива жена, Хана. Само заради роклята ли е? Сигурно добре плащаш на този, който ти шие роклите. Това ли те преобрази?
Поклатих глава:
— Мисля, че е любовта.
— Към съпруга ти? Намери го, нали?
— Намерих го, а след това го изгубих почти веднага, Уил, защото бях глупачка, изпълнена с гордост и ревност. Но имам сина му, и той ме научи да обичам, без да мисля за себе си. Обичам го повече, отколкото смятах за възможно. Толкова много, колкото не знаех, че мога да обичам някого. Това е синът ми, Дани. И ако някога видим отново баща му, ще мога да му кажа, че най-сетне съм зряла жена, и съм готова за любов.