— Никога не съм виждала човек в по-лошо състояние — казах.
— Кърви ли? Болки ли има?
— Сърцето й е разбито — казах кратко.
Той кимна при тези думи и бързо ме въведе в покоите си: Това не бяха великолепните покои, с които разполагаше някога семейство Дъдли. Бяха три скромни стаи, но той беше накарал да ги подредят много спретнато с две легла за слугите му, личен кабинет за него, огнище, до което беше поставено гърне с бульон, и маса, подредена за трима ни. Когато влязохме, Дани вдигна поглед от скута на Уил и нададе лек радостен писък — най-силният звук, който беше издавал — и протегна ръце нагоре към мен. Взех го в прегръдките си.
— Благодаря ти — казах на Уил.
— Той ми беше утеха — каза той искрено.
— Можеш да останеш, Уил — каза Робърт. — Хана ще вечеря с мен.
— Нямам апетит — каза Уил. — Видях толкова много печал в тази страна, че стомахът ми е пълен с нея. Болен съм от скръб. Иска ми се да можех да имам малко радост за подправка.
— Времената ще се променят — каза насърчително Робърт. — Вече се променят.
— Именно вие сигурно сте готов за нови времена — каза Уил, внезапно се бе оживил. — След като при предишното царуване бяхте един от най-великите лордове, а по време на сегашното бяхте предател, очакващ смъртна присъда. Предполагам, че промяната ще е много благоприятна за вас. На какво се надявате от следващото царуване, милорд? Какво ви обеща следващата кралица?
Почувствах как по тялото ми премина лека тръпка. Това беше същият въпрос, който бе задал слугата на Робърт Дъдли, същият въпрос, който си задаваха всички. Какво можеше да бъде непостижимо за Робърт, щом Елизабет го обожаваше?
— Нищо, освен добро за страната — каза небрежно Робърт с приятна усмивка. — Ела и вечеряй с нас, Уил. Сред приятели си.
— Добре — каза той, като седна на масата и придърпа една купа към себе си. Качих Дани на стола до мен, за да може да яде от моята купа, и взех чаша вино, която лорд Робърт ми наля.
— За нас — каза Робърт, като вдигна чашата си в иронична наздравица. — Една сломена кралица, един отсъстващ крал, едно изгубено бебе, една кралица в очакване, двама шутове и един разкаял се предател. За наше здраве.
— Двама шутове и един стар предател — каза Уил, като вдигна чашата си. — Общо трима глупаци.
Лятото на 1558
Отново поех службата си при кралицата, сякаш това се разбираше от само себе си. Тя беше толкова нервна и подозрителна към всички около нея, че приемаше да бъде обслужвана само от хора, които са били около нея от най-първите дни. Сякаш почти не беше забелязала, че съм отсъствала в продължение на повече от две години, и че сега бях зряла жена, при това облечена като жена. Обичаше да ме слуша как й чета на испански, обичаше и да седя до леглото й, докато спеше. Поради дълбоката тъга, която я бе завладяла след провала на втората й бременност, тя не прояви интерес към съдбата ми. Казах й, че баща ми беше починал, че се бях омъжила за годеника си, и че имаме дете. За нея представляваше интерес само това, че съпругът ми и аз сме разделени — той във Франция, в безопасност, надявах се, докато аз бях в Англия. Не споменах Кале: тя беше толкова унизена от загубата на града, на английската слава, колкото се срамуваше и от загубата на бебето.
— Как можеш да понасяш раздялата със съпруга си? — попита тя внезапно, след три дълги часа на мълчание един сив следобед.
— Липсва ми — казах, сепната от това, че внезапно ми беше заговорила. — Но се надявам да го намеря отново. Ще отида във Франция възможно най-скоро: ще отида и ще го потърся. Или се надявам той да дойде при мен. Ако се съгласите да ми помогнете да изпратя съобщение, това ще успокои сърцето ми.
Тя се обърна към прозореца и се загледа навън към реката.
— Държа флотилия от кораби, готова да доведе краля при мен — каза тя. — Имам коне и удобни жилища за почивка по протежение на целия път от Дувър до Лондон. Всички те го чакат. Хората прекарват живота си, изкарват прехраната си, като го чакат. Една малка армия се занимава само това — да го чака. Аз, кралицата на Англия, собствената му съпруга, го чакам. Защо не идва?
Не можех да й дам отговор. Никой не можеше да й даде отговор. Когато попита испанския посланик, той се поклони ниско и промърмори, че кралят трябвало да бъде с армията си — тя трябвало да разбере нуждата от това — французите още заплашвали земите му. Това я удовлетвори за един ден, но на следващия ден, когато го потърси, испанският посланик си беше отишъл.
— Къде е той? — попита кралицата. Държах шапчицата й, докато чаках камериерката да свърши с прическата й. Красивата й кестенява коса сега беше посивяла и оредяла, когато се разрешеше с четката, изглеждаше рядка и суха. Бръчките по лицето й и умореният й поглед я правеха да изглежда далеч по-стара от своите четирийсет и две години.