— Къде е кой, ваше величество? — попитах.
— Испанският посланик, граф Фериа?
Пристъпих напред и подадох шапчицата й на камериерката, като ми се искаше да можех да измисля нещо остроумно, за да я развеселя. Хвърлих поглед към Джейн Дормър, която беше близка приятелка с испанския граф, и видях смущението, което бързо се изписа на лицето й. Нямаше да получа помощ от нея. Стиснах зъби и казах истината:
— Мисля, че замина да се срещне с принцесата.
Кралицата се обърна да ме погледне, с ужасени очи.
— Защо, Хана? Защо му е да прави това?
Поклатих глава:
— Откъде да знам, ваше величество? Нима той не ходи от време на време да поднесе почитанията си на принцесата?
— Не. Не го е правил. През повечето време, откакто той е в Англия, тя беше под домашен арест, заподозряна в предателство, и самият той настояваше да я екзекутирам. Защо би отишъл да поднесе почитанията си сега?
Никоя от нас не отговори. Тя пое шапчицата от ръцете на чакащата жена и я сложи, като срещна собствения си открит поглед в огледалото.
— Сигурно кралят му е наредил да отиде. Познавам Фериа, той не е човек, който би се замесил доброволно в заговор. Сигурно кралят му е наредил да отиде.
Тя замълча за миг, мислейки как да постъпи. Останах със сведен поглед: непоносимо ми беше да вдигна очи и да я видя, изправена пред съзнанието, че собственият й съпруг изпраща съобщения на нейната наследница, на нейната съперница, на своята любима.
Когато се обърна отново към нас, изражението й беше спокойно.
— Хана, искам да поговоря с теб, ако обичаш — каза тя, като протегна ръка.
Отидох до нея, тя ме хвана под ръка и се облегна леко на мен, докато вървяхме от стаята към приемната й.
— Искам да отидеш при Елизабет — каза тя тихо, когато отвориха вратите. Навън почти нямаше хора, които да чакат да се срещнат с нея. Всички бяха в Хатфийлд. — Просто иди, уж отиваш на посещение. Кажи й, че наскоро си се върнала от Кале и искаш да видиш как е. Можеш ли да направиш това?
— Ще трябва да взема сина си — поставих условие.
— Вземи го — кимна тя. — И виж дали можеш да разбереш от самата Елизабет или от дамите й, какво е искал граф Фериа от нея.
— Може и да не ми кажат нищо — казах с неудобство. — Те със сигурност знаят, че служа при вас.
— Можеш да попиташ — каза тя. — Ти си единствената моя приятелка, за която вярвам, че ще бъде допусната до Елизабет. Винаги си била посредник между нас. Тя те харесва.
— Може би посланикът е правел просто посещение на вежливост.
— Може би — каза тя. — Но е възможно кралят да я притиска да се омъжи за Савойския херцог. Тя ми се закле, че няма да приеме, но Елизабет няма принципи, има само маски. Ако кралят е обещал да подкрепи претенциите й да бъде моя наследница, тя може и да сметне, че си струва да се омъжи за братовчед му. Трябва да знам.
— Кога искате да замина? — попитах неохотно.
— Утре на разсъмване — каза тя. — И не ми пиши, заобиколена съм от шпиони. Ще чакам да ми кажеш какво е намислила тя, когато се върнеш при мен.
Кралица Мери пусна ръката ми и отиде сама на вечеря. Когато знатните благородници и дребните дворяни се изправиха на крака, докато тя отиваше към високата маса в голямата зала, забелязах колко малка изглеждаше: дребна жена, смазана от задълженията си в един враждебен свят. Гледах я как пристъпва към трона си, сяда и оглежда намалелия си двор с напрегнатата си, решителна усмивка, и си помислих — не за първи път — че тя беше най-храбрата жена, която бях познавала. Жената с най-лошия късмет на света.
За мен и Дани пътуването до Хатфийлд беше весело. Той беше яхнал странично коня пред мен, докато се умори твърде много, и тогава го привързах на гърба си и той заспа, унасян от подрусването. Пътувах с охрана от двама мъже: след изредилите се една след друга епидемии през зимата и лишенията поради няколко поредни лоши жътви, пътищата бяха постоянно застрашавани от разбойници, бандити или просто скитници и просяци, които настояваха с крясъци да им дадем пари и заплашваха с насилие. Но с тези двама мъже, яздещи в тръс зад нас, Даниел и аз бяхме спокойни. Времето беше чудесно, дъждът най-после беше спрял, а по пладне слънцето бе толкова горещо, че ни беше приятно да закусваме в някое поле, на сянка в някоя гора, или понякога край някоя река или поток. Оставях Даниел да щапука бос, или да седи гол във водата, докато тя се плискаше около него. Сега той стоеше стабилно на краката си, втурваше се за кратко напред и се връщаше при мен, и постоянно искаше да го вдигна нагоре, за да види още, да докосва предметите, или просто да милва лицето ми и да ме кара да обръщам поглед в една или друга посока.