Беше дълга молитва на латински. Разбрах я въпреки английското произношение, с което мистър Дий изричаше латинските думи. Беше молитва за напътствие и молба към ангелите да дойдат и да закрилят делото, което щяхме да вършим. Прошепнах „амин“ и после отворих очи.
Всички свещи бяха угаснали. Огледалото бе като езеро от мрак, черно, отразено в чернота. Не виждах нищо.
— Покажи ни кога ще умре кралят — прошепна мистър Дий иззад гърба ми.
Гледах, в очакване нещо да се случи, с взиращи се в мрака очи.
Нищо.
— Денят на смъртта на краля — прошепна отново Дий.
Наистина не виждах нищо. Чаках. Не ме спохождаше никакво видение. И как би могло? Не бях някоя сибила на хълм в Гърция, не бях светица, пред която се разкриваха мистерии. Взирах се в тъмнината, докато очите ми станаха горещи и сухи, и знаех, че не съм блажен безумец, а чисто и просто глупачка, която гледаше към нищото, към отражение на нищото, докато най-великият ум в кралството очакваше моя отговор.
Трябваше да кажа нещо. Нямаше как да се върна назад и да им кажа, че Зрението ме спохожда толкова рядко и така непредсказуемо, че щяха да сторят по-добре, ако ме бяха оставили да се подпирам на стената в бащиния ми магазин. Те знаеха коя съм, бяха ми обещали убежище от опасността. Те ме бяха купили и сега очакваха някаква облага от сделката. Трябваше да кажа нещо.
— Юли — казах тихо: не по-лош отговор от всеки друг.
— Коя година? — подтикна ме мистър Дий: гласът му беше тих и мек като коприна.
Дори само здравият разум предполагаше, че младият крал не може да живее още много дълго.
— Тази година — казах неохотно.
— Денят?
— Шести — прошепнах в отговор, и чух дращенето на перото на лорд Робърт, докато записваше фалшивото ми пророчество.
— Назови името на следващия владетел на Англия — прошепна мистър Дий.
Канех се да отвърна: „Кралица Мери“, повтаряйки като ехо собствения му хипнотизиран тон.
— Джейн — казах простичко, изненадвайки самата себе си.
Обърнах се към лорд Робърт.
— Не знам защо казах това. Много съжалявам, милорд. Не знам…
Джон Дий бързо сграбчи челюстта ми и обърна главата ми обратно към огледалото.
— Не говори! — нареди той. — Просто ни кажи какво виждаш.
— Не виждам нищо — казах безпомощно. — Съжалявам, съжалявам, милорд. Съжалявам, не мога да видя нищо.
— Кралят, който идва след Джейн — подтикна ме той. — Погледни, Хана. Кажи ми какво виждаш. Джейн има ли син?
Исках да кажа „да“, но езикът отказваше да се помръдне в пресъхналата ми уста.
— Не мога да видя — казах смирено. — Наистина, не мога да видя.
— Заключителна молитва — каза мистър Дий, като ме задържа в стола ми, сграбчвайки ме здраво за раменете. Помоли се отново на латински делото да бъде благословено, виденията да се окажат истински, и никой ни на този свят, ни в някой друг да не пострада от нашите гадания.
— Амин — казах, по-пламенно сега, когато знаех, че това е опасно дело, може би дори предателско дело.
Почувствах как лорд Робърт се изправя да излезе от стаята, изтръгнах се от мистър Дий и затичах след него.
— Това ли искахте? — запитах.
— Значи каза това, което си мислеше, че искам да чуя?
— Не! Говорих така, както дойдоха в ума ми думите.
Помислих си, че това е вярно за внезапно появилата се дума „Джейн“.
Той ме погледна остро:
— Заклеваш ли се? Госпожице-момче, няма да бъдеш от полза нито на Джон Дий, нито на мен, ако подбираш думите си, за да ми угодиш. Единственият начин, по който можеш да ми угодиш, е като виждаш правдиво и казваш истината.
— Така е! Направих го! — Нетърпеливото ми желание да му угодя и страхът ми от огледалото, взети заедно, бяха твърде много за мен и аз леко изхълцах. — Направих го, милорд.
Изражението му не се смекчи.
— Кълнеш ли се?
— Да.
Той отпусна ръка на рамото ми. Главата ми пулсираше така силно, че копнеех да облегна буза върху хладния му ръкав, но си помислих, че не бива. Стоях напълно неподвижна като момче, каквото ме наричаше той, за да се изправя пред проницателния му поглед.
— Тогава си ми направила много добра услуга — каза той. — Точно това исках.
Мистър Дий излезе от вътрешната стая с грейнало лице.
— Тя притежава Зрението — каза той. — Наистина го притежава.
Лорд Робърт погледна възпитателя си:
— Това ще промени ли много работата ви?
По-възрастният мъж сви рамене:
— Кой знае? Всички сме чеда на тъмнината. Но тя притежава Зрението — той замълча, а после се обърна към мен. — Хана Верде, трябва да ти кажа нещо.