— Виждам, че в двора на ваша светлост цари веселие — казах с равен тон. — Както и е редно. Но не мога да се присъединя към вас, дори ако бихте склонили да ме приемете. Трябва да служа на сестра ви. В нейния двор няма веселие, тя има малко приятели. Не бих я оставила сега.
— Тогава трябва да си единственият човек в Англия, който не я е изоставил — каза тя бодро. — Миналата седмица й отмъкнах готвача. Тя изобщо яде ли нещо?
— Справя се — казах сухо. — А дори испанският посланик, граф Фериа, нейният най-голям приятел и доверен съветник, отсъстваше от двора, когато тръгнах.
Тя стрелна с бърз поглед Робърт Дъдли и го видях как кимна, в знак, че й разрешава да говори.
— Отхвърлих молбата му — каза тя тихо. — Нямам планове да се омъжвам за никого. Можеш да увериш кралицата в това, защото е вярно.
Направих й лек реверанс.
— Радвам се, че не се налага да й отнеса новини, които да я направят още по-нещастна.
— Иска ми се тя да изпитваше някаква тревога за хората в страната — каза остро Елизабет. — Изгарянето на еретици продължава, Хана, продължава агонията на невинни хора. Би трябвало да кажеш на кралицата, че тъгата й от загубата на едно дете, което никога не е съществувало, е нищо в сравнение със скръбта на жена, която вижда как синът й отива на кладата. А има стотици жени, които са били принудени да гледат това.
Робърт Дъдли ми се притече на помощ:
— Ще вечеряме ли? — попита той небрежно. — А след вечеря ще има музика. Настоявам за един танц.
— Само един ли? — запита тя: настроението й се повиши веднага.
— Само един — каза той.
Тя направи малка, кокетна, нацупена гримаса.
— Танцът, който започва, когато засвири музиката след вечеря, и свършва, когато слънцето се покаже и никой не може да изтанцува и стъпка повече — каза той. — Искам този танц.
— А какво ще правим след това, когато сме танцували толкова, че не можем повече? — попита предизвикателно тя.
Преместих поглед от нея към него: не можех да повярвам, че разговарят с такъв интимен тон. Всеки, който ги чуеше, щеше да си помисли, че са любовници в най-първите дни на страстта си.
— Ще правим, каквото пожелаете, разбира се — каза той, с копринен глас. — Но знам какво бих искал аз.
— Какво? — промълви тя.
— Да лежа със…
— Със?
— С лъчите на утринното слънце по лицето си — довърши той.
Елизабет пристъпи малко по-близо до него и прошепна някаква фраза на латински. Умишлено запазих неразбиращо изражение. Бях разбрала латинските думи така бързо, както и лорд Робърт: Елизабет беше прошепнала, че иска целувки на сутринта… От слънцето, разбира се.
Тя се обърна към придворните си:
— Ще вечеряме — обяви на висок глас. Тръгна сама, с вдигната глава, към вратите на голямата зала. На влизане в тъмната й вътрешност спря и хвърли поглед през рамо към лорд Робърт. Видях поканата в погледа й, и в почти мигновено замайване за миг, разпознах този поглед. Бях виждала същия този поглед преди, отправен към съпруга на кралицата, крал Филип. Бях виждала този поглед и преди това, когато тя беше девойка, а аз бях дете: отправен към лорд Томас Сиймор, съпругът на нейната мащеха. Беше същият поглед, беше поканата, изпълнена със същото онова желание. Елизабет обичаше да избира любовниците си сред съпрузите на други жени, обичаше да възбужда желание у мъж, чиито ръце бяха вързани, обичаше да тържествува над жените, които не успяваха да задържат съпрузите си, а повече от всичко на света обичаше да хвърля онзи поглед през рамо и да види как някой мъж тръгва напред, за да отиде при нея — както тръгна лорд Робърт сега.
В двора на Елизабет царяха младост, веселие и оптимизъм. Това беше дворът на млада жена, очакваща щастливата си съдба, очакваща престола вече убедена, че именно тя ще го наследи. Едва ли имаше значение, че кралицата не я беше посочила за наследница: всички опортюнисти, служещи на собствените си интереси хора от двора и съвета на кралицата вече се бяха заклели във вярност на тази изгряваща звезда. Половината от тях вече бяха настанили свои синове и дъщери на служба при нея. Посещението от граф Фериа беше просто поредната сламка, понесена от вятъра, който вееше плавно и сладко към Хатфийлд. То подсказваше на всички, че влиянието на кралицата, подобно на щастието й, подобно на здравето й, беше почти изчезнало. Дори съпругът на кралицата беше прехвърлил верността си към нейната съперница.