Бе лято, всички в двора бяха весели и аз прекарах следобеда и вечерта в тази щастлива компания. Накрая се почувствах отвратена и смразена до кости. Спах в малко легло, здраво обгърнала с ръце детето си, а на другия ден се запътихме обратно към кралицата.
Гледах да не броя с колко мъже и жени се разминахме, поели пътя към Хатфийлд, докато отивахме в обратната посока. Не ми беше нужно да усилвам горчивия вкус в устата си. Отдавна, много преди този ден, бях видяла как същият този двор измества верността си от един болен крал към една наследница в очакване, и знаех колко мимолетна е верността на придворните. Но дори при това положение, въпреки че го знаех, имаше нещо в обръщането на този прилив, което оставяше по-силен вкус за безчестие и предателство.
Открих кралицата да се разхожда край реката: зад нея вървяха само шепа придворни. Отбелязах кои са: поне половината от тях бяха най-непреклонните, най-убедени католици, чиято вяра нямаше никога да се промени, независимо кой беше на трона; двама испански благородници, наети от краля да стоят в двора и да правят компания на съпругата му, и Уил Сомърс, преданият Уил Сомърс, който наричаше себе си глупав шут, но никога не го бях чула да каже и една глупава дума.
— Ваше величество — казах и направих реверанс.
Кралицата ме обгърна с поглед, забеляза калта по наметката ми, погледна и детето до мен.
— Направо от Хатфийлд ли дойде?
— Както наредихте.
— Може ли някой да вземе детето?
Уил пристъпи напред и Дани грейна. Оставих го долу, той издаде тихичкото си гукане от удоволствие и заситни към Уил.
— Съжалявам, че го водя при ваше величество, помислих, че може да искате да го видите — казах неловко.
Тя поклати глава:
— Не, Хана, не искам никога да го виждам — тя ми направи знак да тръгна редом с нея. — Видя ли Елизабет?
— Да.
— И какво каза тя за посланика?
— Говорих с една от дамите й — внимавах да не посоча лорд Робърт като фаворита на този изменнически втори кралски двор. — Тя каза, че посланикът е дошъл да я посети, за да поднесе почитанията си.
— И какво друго?
Поколебах се. Задължението ми да бъда честна към кралицата и желанието да не я нараня явно бяха в пълно противоречие. Бях се питала как да постъпя по целия път на връщане към двора и бях решила, че трябва да я излъжа така, както я лъжеха и останалите. Не можех да се заставя да й кажа, че собственият й съпруг предлага брак на родната й сестра.
— Той изложил предложението на савойския херцог — казах. — Лично Елизабет ме увери, че няма да се омъжи за него.
— Савойският херцог? — попита тя.
Кимнах.
Кралицата протегна ръка, аз я поех и зачаках, без да знам какво ще ми каже.
— Хана, ти си моя приятелка от много години, и мисля, че си вярна приятелка.
— Да, ваше величество.
Тя сниши гласа си до шепот.
— Хана, понякога си мисля, че съм полудяла, напълно полудяла от ревност и скръб.
Тъмните й очи се напълниха със сълзи. Хванах здраво ръката й.
— Какво има?
— Съмнявам се в него. Съмнявам се в собствения си съпруг. Съмнявам се в брачните ни обети. Ако се усъмня в това, моят свят ще се разпадне, и въпреки това наистина се съмнявам.
Не знаех какво да кажа. Тя стискаше болезнено ръката ми, но аз не трепнах.
— Кралице? Мери?
— Хана, отговори ми на един въпрос, и после никога вече няма да мисля за това. Но ми отговори искрено, и не казвай никому.
Преглътнах, питайки се каква ли нова ужасна бездна се разтваря пред краката ми.
— Ще го сторя, ваше величество. — Обещах си, че ако въпросът излагаше на опасност мен или Дани, или негова светлост, ще си позволя да излъжа. Познатата тръпка на страха, естествена част от дворцовия живот, накара краката ми да потреперят: чувах страха да пулсира в ушите ми. Кралицата беше бяла като мъртвешки саван, очите й — безумно вторачени в мен.
— Чу ли някакъв намек, че сам кралят ухажва принцесата като бъдещ жених? — прошепна тя, толкова ниско, че едва я чух. — Въпреки че е мой съпруг, въпреки че се е заклел пред Бог, пред папата и нашите две кралства? Моля те, кажи ми, Хана. Знам, че това е въпрос на луда жена. Знам, че съм негова съпруга и е невъзможно той да постъпва така. Но съм обсебена от мисълта, че той я ухажва, не за развлечение, не като флирт, а за да стане негова съпруга. Трябва да знам. Този страх ме измъчва.
Прехапах устна, и на нея не й трябваше нищо повече. Съобразявайки бързо като жена, която вижда осъществен най-големия си страх, тя разбра веднага.
— Мили Боже, наистина е така — каза тя бавно. — Мислех си, че подозрението ми към него е част от болестта ми, но не е. Виждам го по лицето ти. Той ухажва сестра ми, за да й предложи брак. Собствената ми сестра? И собственият ми съпруг?