— Болна — казах. — С висока температура, болки навсякъде по костите, разплакани очи и течащ нос. Тъжна.
Той кимна.
— Половината град боледува — каза той. — Мисля, че не сме имали дори един ясен слънчев ден през цялото лято. Как е синът ти?
— Добре, и благодаря на Бога за това — казах.
— Каза ли вече някоя дума?
— Не.
— Мислех си за него и за нашия разговор относно него. Имам един познат — учен, който може да те посъветва. Лекар.
— В Лондон ли? — попитах.
Той извади лист хартия:
— Записах как можеш да стигнеш до него, в случай, че те срещна днес. Можеш да му довериш всичко, което пожелаеш да споделиш.
Взех листа с известно безпокойство. Никой никога не би могъл да узнае всичките дела на Джон Дий, нито пък да опознае всичките му приятели.
— Да видите негова светлост ли сте дошли? — попитах. — Очакваме го да пристигне тази вечер от Хатфийлд.
— Тогава ще изчакам в покоите му — каза той. — Не искам да вечерям в голямата зала, когато кралицата не седи начело на масата. Не ми харесва да виждам празен английския трон.
— Не — казах, обзета от топлота към него въпреки страха, който ми вдъхваше както винаги. — Самата аз си мислех същото.
Той покри ръката ми със своята.
— Можеш да се довериш на този лекар — каза. — Кажи му коя си и от какво се нуждае детето ти, и знам, че той ще ти помогне.
На другия ден завързах Дани на хълбока си и тръгнах към града да търся къщата на доктора. Той живееше в една от високите тесни къщи до Инс Корт. Едно мило момиче посрещаше посетителите. Тя каза, че докторът ще ме приеме веднага, ако само изчакам за миг в предната стая, и Дани и аз седнахме сред рафтовете, пълни с различни късове скали и камъни.
Докторът влезе тихо в стаята и ме видя да разглеждам едно парче мрамор, прекрасен каменен къс с цвят на пчелен мед.
— Интересувате ли се от камъни, госпожо Карпентър? — попита той.
Внимателно оставих парчето на мястото му.
— Не. Но съм чела някъде, че определени видове камъни се намират на разни места по целия свят, някои на пластове едни до други, или пък един върху друг, и още никой досега не е обяснил защо.
Той кимна:
— Нито пък защо от някои може да се добиват въглища, а от други — злато. Вашият приятел мистър Дий и аз размишлявахме върху това онзи ден.
Погледнах го малко по-внимателно, и ми се стори, че разпознах човек от Избрания народ. Кожата му имаше същия цвят като моята, очите му бяха тъмни като моите, тъмни като тези на Даниел. Имаше характерен дълъг нос, извити вежди и високи скули, черти, които познавах и обичах.
Поех си дъх, събрах смелост и започнах без колебание:
— Името ми беше Хана Верде. Пристигнах от Испания с баща си, когато бях дете. Погледнете цвета на кожата ми, вижте очите ми. Аз съм една от Народа. — Обърнах глава и прокарах пръст надолу по носа си. — Виждате ли? Това е моето дете, моят син, той е на две години и се нуждае от помощта ви.
Мъжът ме гледаше така, сякаш се канеше да отрече всичко.
— Не познавам семейството ви — каза той предпазливо. — Не знам какво разбирате под „Народа“.
— Фамилията на баща ми беше Верде в Арагон — казах. — Ние сме стара еврейска фамилия, но сме променили името си толкова отдавна, че не знам какво трябва да е било. Братовчедите ми са семейство Гастон в Париж. Сега съпругът ми е приел името Карпентър, но произхожда от фамилията Д’Израели. Той е в Кале — млъкнах за миг, когато открих, че гласът ми потрепери леко, щом изрекох името му. — Беше в Кале, когато превзеха града. Мисля, че сега е в плен. Нямам скорошни вести от него. Това е синът му. Не е говорил, откакто напуснахме Кале: мисля, че се страхува. Но той е син на Даниел д’Израели, и се нуждае от рожденото си право.
— Разбирам ви — каза той тихо. — Можете ли да ми дадете някакво доказателство за принадлежността си към еврейската раса, и за вашата искреност?
Прошепнах много тихо:
— Когато баща ми почина, обърнахме лицето му към стената и изрекохме: „Да се възвиши и освети Великото Име, в света, който е създал по волята своя, ще въведе царството Си, през живота ви и дните ви и дните на целия Израилев Дом, скоро и в близко време, Амен!“
Мъжът затвори очи и каза.
— Амен. — А после ги отвори отново. — Какво искаш от мен, Хана д’Израели?
— Синът ми не говори — казах.
— Ням ли е?
— Видя дойката си да умира в Кале. От този ден насам не е говорил.
Той кимна и взе Даниел на коляното си. Много внимателно докосна лицето му, ушите, очите. Спомних си как съпругът ми усвояваше умението да се грижи за децата на други хора, и се запитах дали някога щеше отново да види собствения си син, и дали можех да науча това дете да казва името на баща си.