Когато влязох в стаята, видях, че баща ми е пребледнял и разбрах незабавно, както само един беглец разбира друг, че чукането на вратата го беше стреснало. Дори когато ме очакваше, дори когато не съществуваше причина за страх, сърцето му пропускаше удар, ако нощем на вратата се почукаше. Знаех, че с него е така, защото и с мен бе същото.
— Татко, това съм само аз — казах нежно и коленичих пред него, а той ме благослови и ме повдигна да стана.
— Значи, отново си на служба в кралския двор — каза той, като се усмихваше. — Наистина, как се подобрява съдбата ти, дъще.
— Тя е прекрасна жена — казах. — Така че съдбата ми се подобри не благодарение на мен. Отначало бях готова да избягам от службата при нея, ако можех да го сторя, и въпреки това сега бих предпочела да служа на нея, отколкото на всеки друг в страната.
— Би я предпочела дори пред лорд Робърт?
Хвърлих поглед към затворената врата:
— Вече не мога да му служа — казах. — Само пазачите в Тауър могат да му служат, и се моля да го правят добре.
Баща ми поклати глава:
— Спомням си го как дойде тук онзи ден — мъж, за когото можеш да си помислиш, че ще господства над половината свят, а сега…
— Тя няма да го екзекутира — казах. — Ще прояви милосърдие към всички, сега, когато херцогът е мъртъв.
Баща ми кимна:
— Опасни времена — каза той. — Мистър Дий отбеляза онзи ден, че опасните времена са топилната пещ, в която се ражда промяната.
— Виждал ли си го?
Баща ми кимна:
— Дойде да провери дали имам последните страници на един ръкопис, който притежава, или пък дали мога да му намеря друг екземпляр. Липсата е изключително неприятна. Купил книгата, и тя е предписание за извършването на алхимичен процес, но последните три страници липсват.
Усмихнах се:
— Рецепта за приготвяне на злато ли беше? И някак недовършена?
Баща ми се усмихна в отговор. Беше наша семейна шега, че бихме могли да си живеем като испански грандове с помощта на процесите от книгите по алхимия, които обещаваха да предоставят рецептата за философския камък, инструкциите за превръщането на обикновен метал в злато, създаването на еликсира за вечен живот. Баща ми имаше цели дузини книги по този въпрос и когато бях малка, го бях молила да ми ги покаже, за да можем да създадем камъка и да станем богати. Но това, което той ми показа, беше смайваща сбирка от загадки и рисунки, поеми, заклинания и молитви, в резултат от които никой не беше станал по-мъдър или по-богат. Мнозина мъже, мъже с блестящи умове, бяха купували книга след книга, опитвайки се да преведат загадките, които традиционно се използваха да укрият тайната на алхимията, но никой от тях така и не се беше върнал при нас, за да каже, че е открил тайната и сега ще живее вечно.
— Ако някой я открие някога, и съумее да направи злато, то това ще бъде Джон Дий — каза баща ми. — Той е много задълбочен учен и мислител.
— Знам това — казах, спомнила си за следобедите, в които бях седяла на високото столче и бях чела пасаж след пасаж на гръцки или латински, докато той превеждаше толкова бързо, колкото аз говорех, заобиколен от сечивата на занаята си. — Но мислиш ли, че може да прозира в бъдещето?
— Хана, този човек може да вижда зад ъглите! Създал е машина, която може да вижда над сградите или около тях. Може да предсказва движението на звездите, може да измерва и предсказва движенията на приливите и отливите, изработва карта на страната, която човек може да използва, за да се ориентира по цялата брегова линия.
— Да, виждала съм я — съгласих се, като си помислих, че за последно я видях върху писалището на враговете на кралицата. — Но той трябва да внимава кой използва работата му.
— Неговата работа е чиста наука — каза твърдо баща ми. — Не може да бъде обвиняван за начина, по който хората използват неговите изобретения. Той е велик човек, смъртта на неговия покровител не значи нищо. Ще го запомнят дълго след като херцогът и цялото му семейство бъдат забравени.
— Не и лорд Робърт — настоях аз.
— Дори той — уверено каза баща ми. — Казвам ти, дете, никога не съм срещал човек, който умее да чете и разбира думи, таблици, механически диаграми, дори шифри по-бързо от този Джон Дий. О! И за малко да забравя. Той поръча няколко книги да бъдат доставени на лорд Робърт в Тауър.
— Така ли? — попитах, с внезапно изострено внимание. — Да ги занеса ли на лорд Робърт?
— Веднага щом пристигнат — каза спокойно баща ми. — И, Хана, ако видиш лорд Робърт…
— Да?
— Querida, трябва да го помолиш да те освободи от службата ти при него и да се сбогуваш с него. Той е предател, осъден на смърт. Време е да се сбогувате.