Канех се да възразя, но баща ми вдигна ръка:
— Нареждам ти да го направиш, дъще — настоя. — Живеем в тази страна като крастави жаби под палешник. Не можем да изложим живота си на още по-голям риск. Трябва да се сбогуваш с него. Той е заклеймен предател. Не можем да бъдем свързвани с него.
Сведох глава.
— Такова е желанието и на Даниел.
При тези думи вдигнах глава.
— Защо, какво знае той за това?
Баща ми се усмихна:
— Този млад човек не е недосетлив, Хана.
— Той не живее в двора. Този свят му е непознат.
— Той ще стане много добър лекар — каза тихо баща ми. — Много нощи идва тук и чете книгите, посветени на билките и лекарствата. Изучава гръцките текстове върху здравето и болестите. Не бива да мислиш, че само защото не е испанец, той е невеж.
— Но той не може да знае нищо за уменията на мавританските лекари — казах. — А ти сам ми каза, че те били най-мъдрите на света. Че били научили всичко, на което имали да ги научат гърците, и стигнали дори по-далече.
— Да — призна баща ми. — Но той е сериозен млад човек, и работи усърдно, и има дарба да учи. Идва тук два пъти седмично да чете. И винаги пита за теб.
— Наистина ли?
Баща ми кимна.
— Нарича те своята принцеса — каза той.
За момент така се изненадах, че не можах да кажа нищо.
— Неговата принцеса?
— Да — каза баща ми, усмихвайки се на неразбирането ми. — Той говори за теб като млад влюбен мъж. Идва да ме види и ме пита: „Как е моята принцеса?“ — и има предвид теб, Хана.
Коронацията на моята господарка, лейди Мери, беше определена за първия ден на октомври. Целият двор, цял Лондон и цялата страна бяха прекарали голяма част от лятото в подготовка за честванията, които най-сетне щяха да възкачат дъщерята на Хенри на неговия престол. В тълпите, редящи се от двете страни на лондонските улици, липсваха някои лица. Страхът на преданите протестанти, които не се доверяваха на искреното обещание за търпимост, дадено от кралицата, вече ги беше пропъдил в изгнание, и те бяха избягали отвъд морето. Намериха приятелски прием във Франция: традиционният враг на Англия отново се въоръжаваше против нея. Липсваха някои лица и от съвета на кралицата: баща й сигурно би се запитал къде са сега някои от неговите фаворити. Част от тях се срамуваха от миналото си отношение към нея, някои протестанти не желаеха да й служат, а други имаха благоприличието да си останат у дома, в същите тези домове, които бяха някогашни абатства. Но останалите хора от двора, града и околността се появиха с хиляди, за да приветстват новата кралица, кралицата, чиито права бяха защитавали срещу други, протестантски претенденти, кралицата католичка, чиято пламенна вяра познаваха, и която въпреки това бяха предпочели пред всички останали.
Беше коронация като от приказките, първата, която виждах през живота си. Беше зрелище, напомнящо на сцена от някоя от книгите с истории на баща ми. Принцесата, в златна каляска, облечена в синьо кадифе, обточено с бял хермелин, премина по улиците на своя град. Къщите бяха окичени с гоблени, тя минаваше покрай фонтани, от които течеше вино, така че самият въздух беше наситен с топлия му замайващ аромат, покрай тълпите, които крещяха възторжено при вида на своята принцеса, своята кралица-дева, и спираше за миг край групи деца, които пееха химни в прослава на жената, която се беше сражавала, за да бъде кралица, и отново връщаше на страната старата религия.
Във втората каляска беше протестантската принцеса, но приветствените възгласи в нейна чест не бяха нищо в сравнение с рева, който посрещаше дребничката кралица всеки път, щом каляската й свърнеше зад някой ъгъл. Заедно с принцеса Елизабет пътуваше отхвърлената съпруга на Хенри, Ана Клев, по-дебела от всякога, с готова усмивка за тълпата, с очи, в които, стори ми се, проблясваше разбирането, което свързва оцелелите след тежки времена. А зад тази каляска се задаваха четирийсет и шест дами от двора и от околността, пеш, облечени в най-хубавите си дрехи, вече леко унили и забавили ход по времето, когато стигнахме от Уайтхол до Тауър.
Зад тях в процесията идваха дребните дворяни и служители, сред които бях и аз. Откакто бях дошла в Англия, смятах себе си за чужденка, за бегълка от един ужас, за който трябваше да се преструвам, че не ме засяга. Но когато вървях в шествието за коронацията на кралицата заедно с Уил Сомърс, остроумния шут, до мен, с жълтата си шапка на главата и със звънчето ми на шут върху пръчка в ръката ми, имах чувството, че съм си намерила мястото. Аз бях шутът на кралицата, съдбата ме беше довела да бъда там, с нея още от първия миг, когато я мамеха, по време на бягството й, та чак до дръзкото й провъзгласяване за кралица. Тя си беше спечелила трона, а аз бях спечелила мястото си до нея.