Не ме беше грижа, че бях определена за шут. Аз бях юродивата, известна с това, че притежава Зрението, известна с това, че бях предсказала деня, когато кралицата щеше да получи онова, което й се полагаше по право. Някои дори се кръстеха, когато минавах край тях, признавайки силата, която ми беше дадена. Затова вървях напред с вдигната глава и не се страхувах, че всички онези очи, приковани върху мен, ще забележат маслинената ми кожа и тъмните коси и ще ме заклеймят като испанка или нещо още по-лошо. В този ден аз се смятах за англичанка, и при това — предана англичанка, доказала обичта си към своята кралица и към страната, която бях приела за своя нова родина, и се радвах да бъда такава.
Тази нощ спахме в Тауър, а на другия ден лейди Мери беше коронясана за кралица на Англия: сестра й Елизабет носеше шлейфа й, и първа коленичи пред нея и й се закле във вярност. Едва виждах двете, бях притисната в дъното на Абатството, надзъртайки зад един благородник от двора, а и, във всеки случай, зрението ми бе замъглено от сълзи при мисълта, че моята лейди Мери се бе възкачила на трона, със сестра си до себе си, и продължилата й цял живот битка за признание и справедливост най-сетне беше приключила. Бог (каквото и да беше името Му) най-сетне я беше благословил: тя бе победила.
Колкото и сплотени да бяха изглеждали кралицата и сестра й, когато Елизабет бе коленичила пред нея, лейди Елизабет продължаваше да носи молитвеника на брат си на малка верижка на кръста си, виждаха я само облечена в най-скромни рокли с убити цветове, и рядко се появяваше на литургия. Не би могла по-ясно да покаже на света, че тя би могла да бъде протестантска кралица на мястото на онази, на която току-що се бе заклела в доживотна вярност. Както винаги, когато ставаше дума за Елизабет, нямаше нищо, срещу което кралицата би могла определено да възрази, въпросът бе в самото й излъчване: начинът, по който винаги се отдръпваше леко настрани, начинът, по който се държеше винаги така, сякаш, за съжаление, не беше напълно съгласна с всичко около себе си.
След като това продължи няколко дни, кралицата изпрати на Елизабет категорично съобщение, че от нея се очаква да присъства на литургия, заедно с останалите придворни, на другата сутрин. Докато се готвехме да излезем от приемната на кралицата, дойде отговор. Кралицата, протегнала ръка да вземе требника си, обърна глава и видя една от придворните дами на Елизабет да стои на прага със съобщение от нея.
— Тя моли да я извините днес. Казва, че не е добре.
— Защо, какво й е? — попита кралицата с леко остър тон. — Вчера беше съвсем добре.
— Зле е със стомаха, има силни болки — отвърна жената. — Почетната й дама, госпожа Ашли, казва, че тя не е достатъчно добре, за да отиде на литургия.
— Кажете на лейди Елизабет, че я очаквам в параклиса си тази сутрин, на всяка цена — каза лейди Мери спокойно, като се обърна отново към придворната си дама и взе требника си, но видях ръцете й да треперят, докато обръщаше страниците да намери нужното място.
Бяхме на прага на покоите на лейди Мери, стражът тъкмо се готвеше да отвори със замах вратата, за да можем да минем по галерията, пълна с доброжелатели, зяпачи и молители, когато друга от дамите на Елизабет се вмъкна през една странична врата.
— Ваше величество — прошепна тя, готова да предаде съобщение.
Кралицата дори не обърна глава:
— Кажете на лейди Елизабет, че очаквам да я видя на литургия — каза тя и кимна на стража. Той отвори вратата и чухме лекото благоговейно ахване, което приветстваше кралицата, където и да отидеше. Хората се снишаваха в реверанси и поклони и тя вървеше сред тях, с две пламтящи червени петна на бузите, които означаваха, че е разгневена, а ръката, в която държеше кораловата си броеница, трепереше.
Лейди Елизабет закъсня за литургия, чухме я как охка, докато се промъкваше през претъпканата галерия, почти превита надве от болка. Разнесе се загрижен шепот за младото момиче, омаломощено от болка. Тя се плъзна на скамейката зад кралицата и я чухме как прошепва високо на една от дамите си: „Марта, ако припадна, можеш ли да ме придържаш изправена?“
Вниманието на кралицата бе насочено към свещеника, който отслужваше литургията с гръб към нея, съсредоточил цялото си внимание върху хляба и виното пред себе си. За Мери, както и за свещеника, това беше единственият момент от деня, който имаше някаква истинска значимост: всичко останало бе светско зрелище и суета. Разбира се, ние, останалите грешници, нямахме търпение да дочакаме светското зрелище и суета да започнат отново.