Лейди Елизабет излезе от църквата след кралицата, като се държеше за корема и стенеше. Едва ходеше, лицето й беше така смъртнобледо, сякаш го беше поръсила с оризова пудра. Кралицата крачеше горделиво напред, с мрачно изражение. Когато стигна до покоите си, заповяда да затворят вратите към предназначената за обикновените хора галерия, за да заглуши загрижения шепот за бледността на лейди Елизабет и уморената й походка и жестокостта на кралицата, настояла изтощеното момиче да присъства на литургията, когато бе толкова болно.
— Това клето момиче би трябвало да е на легло — каза ясно една жена към затварящата се врата.
— Наистина — промърмори полугласно кралицата.
Зимата на 1553
Беше тъмно като в полунощ, макар все още да беше едва шест вечерта: мъглата се стелеше като черен мъртвешки саван над трупа на студената река. Долавях с обонянието си лъха на отчаянието, което се излъчваше от масивните, мокри, капещи стени на Лондонския Тауър, безспорно най-мрачното място, което някой монарх някога беше строил. Явих се на страничната порта и стражът вдигна пламтящата факла, за да види бледото ми лице.
— Младо момче — заключи той.
— Нося книги, които да предам на лорд Робърт — казах.
Отдръпна факлата и тъмнината ме погълна, сетне скърцането на пантите ме предупреди, че той отваря портата навън и аз отстъпих назад, за да оставя големите й мокри дървени крила да се люшнат и да се отворят, а след това пристъпих напред, за да вляза.
— Дай да ги видя — каза той.
С готовност подадох книгите. Бяха трудове по теология, защитаващи възгледа на папистите, одобрени от Ватикана и утвърдени лично от съвета на кралицата.
— Минавай — каза стражът.
Тръгнах по хлъзгавия калдъръм към стражевата кула, а оттам — по пътеката през вътрешния двор. Противно миришещата тиня блестеше на лунната светлина от двете страни на калдъръма. После се изкачих по дървените стълби до високия вход в крепостната стена на бялата кула. В случай на нападение или опит за спасяване на затворник, войниците вътре можеха просто да изритат външната стълба, и никой нямаше да може да стигне до тях. Никой не можеше да измъкне негова светлост.
На вратата чакаше друг войник. Той ме въведе вътре, а после почука на една вътрешна врата и я отвори пред мен, за да вляза.
Най-после го видях. Милорд Робърт седеше наведен над някакви книжа, със свещ до лакътя си. Златната светлина блестеше по тъмнокосата му глава, по бледата му кожа, а после видях и бавно изгряващата му лъчезарна усмивка.
— Госпожице-момче! О, моята госпожица-момче!
Паднах на едно коляно.
— Милорд! — успях само да изрека, преди да избухна в сълзи.
Той се засмя, издърпа ме, за да стана на крака, обгърна раменете ми с ръка и избърса лицето ми — всичко в една замайваща ласка.
— Хайде, дете, хайде. Какво има?
— Вие! — преглътнах. — Това, че сте тук. И изглеждате толкова… — непоносимо ми беше да изрека „блед“, „болен“, „уморен“, „сломен“, но всички тези думи бяха верни. — Като затворник — успях да кажа накрая. — И прекрасните ви дрехи! И… и какво ще стане сега?
Той се засмя, сякаш нищо от това нямаше значение, и ме отведе до огъня, настани се на един стол и придърпа едно малко столче, така че седнах с лице към него, като любим племенник. Боязливо протегнах ръце напред и сложих длани върху коленете му. Исках да го докосна, за да се уверя, че е истински. Бях го сънувала толкова често, а сега той беше тук пред мен: непроменен, ако не се брояха дълбоките бръчки, с които поражението и разочарованието бяха белязали лицето му.
— Лорд Робърт… — прошепнах.
Той срещна погледа ми.
— Да, малка моя — каза меко. — Рискът беше голям, и ние изгубихме, и цената, която ще платим, е тежка. Но ти не си дете: знаеш, че на този свят не е лесно да се живее. Ще платя цената, когато се наложи да го сторя.
— Те дали ще…?
Непоносимо ми беше да го попитам дали именно собствената му смърт бе онова, пред което се изправяше с тази непоколебима усмивка.
— О, така смятам — каза той бодро. — Много скоро. Аз бих го сторил, ако бях на мястото на кралицата. Сега ми кажи новините. Нямаме много време.
Придърпах столчето си малко по-близо, събирайки мислите си. Не исках да му казвам новините, които до една бяха лоши, исках да гледам изпитото му лице и да докосвам ръката му. Исках да му кажа, че бях копняла да го видя, и че му бях писала писмо след писмо с шифъра, който знаех, че сигурно е изгубил, и бях изпратила всичките в пламъците на огъня.