— Със сигурност вече не е нужно да му служиш.
— Не — казах. — Той ме освободи.
Много ми се искаше Даниел да си тръгне, за да мога да помисля за целувката по шията и за топлия дъх на лорд Робърт, докосващ ухото ми.
— Значи няма да му служиш занапред — каза той педантично.
— Току-що го казах — троснах се аз. — Вече не му служа. Нося книги, изпратени от баща ми. Просто така се случи, че този, на когото трябваше да ги предам, беше лорд Робърт. Дори не го видях. Просто ги внесох вътре и ги дадох на един страж.
— Кога тогава те е освободил от службата ти при него?
— Преди месеци — излъгах, опитвайки да се съвзема.
— Когато го арестуваха?
Нахвърлих се върху него:
— Какво значение има за теб? Освободена съм от службата си при него. Сега служа на кралица Мери. Какво още трябва да узнаеш?
Гневът му нарастваше заедно с моя:
— Имам право да знам всичко, което правиш. Ти ще бъдеш моя съпруга, твоето име ще бъде мое. А докато настояваш да тичаш от двореца до Тауър, излагаш на опасност себе си, излагаш на опасност и нас, останалите.
— Не си в опасност — отвърнах сопнато. — Какво ли знаеш ти за това? Ти никога не си правил нищо, и не си бил никъде. Светът се преобърна надолу с главата, а сетне се върна обратно, докато ти си седеше на сигурно място у дома. Защо да си в опасност?
— Не съм залагал на един владетел срещу друг, и не съм се крил зад маска, нито пък съм шпионирал и съм давал лъжливи показания, ако имаш това предвид — каза той остро. — Никога не съм си и помислял, че това са велики и достойни за възхищение постъпки. Аз запазих вярата си и погребах баща си в съгласие с моята вяра. Подкрепях майка си и сестрите си, и пестя пари за деня на женитбата си. Нашата женитба. Докато ти тичаш из тъмните улици, облечена като паж, служиш в един папистки кралски двор, посещаваш един осъден предател и ме укоряваш, че не правя нищо.
Отдръпнах ръката си от него.
— Нима не разбираш, че той ще умре? — изкрещях, а после си дадох сметка, че сълзите се стичат по бузите ми. Гневно ги изтрих с ръкав. — Нима не знаеш, че ще го екзекутират и никой не може да го спаси? Или в най-добрия случай ще го оставят там вътре да чака безкрайно, та да умре от чакане? Че дори не може да спаси себе си? Нима не виждаш, че явно всички, които обичам, ми биват отнети, без да съм се провинила в нещо? Без да има начин да ги спася? Не мислиш ли, че тъгувам за майка си през всеки ден от живота си? Не мислиш ли, че усещам мирис на дим всяка нощ в сънищата си, а сега този човек… този човек…
Избухнах в сълзи.
Даниел ме улови за раменете: не ме прегърна, а ме хвана здраво, за да ме задържи на една ръка разстояние, така че да може да разчете изражението ми с един продължителен, безпристрастен, преценяващ поглед.
— Този човек няма нищо общо със смъртта на майка ти — каза той решително. — Няма нищо общо с хората, които умират за вярата си. Затова не представяй похотта си като тъга. Ти служиш на двама господари, заклети врагове. Беше ясно, че единият от тях ще свърши там, вътре. Ако не беше лорд Робърт, щеше да бъде кралица Мери. Единият от тях бе обречен да възтържествува, другият беше обречен да умре.
Изтръгнах се със сила от хватката му, отдръпвайки се от суровия му, лишен от съчувствие поглед, и се затътрих към къщи. След няколко мига го чух да върви след мен.
— Щеше ли да плачеш така, ако там вътре беше кралица Мери, положила глава на дръвника? — запита той.
— Шшшттт — казах, винаги предпазлива. — Да.
Той не каза нищо, но мълчанието му говореше за недоверие.
— Не съм извършила нищо безчестно — казах равно.
— Съмнявам се в теб — каза той. Тонът му беше не по-малко студен от моя. — Ако си останала почтена, било е само поради липса на благоприятна възможност.
— Кучи син — изрекох полугласно, за да не ме чуе. Той ме отведе мълчаливо до вкъщи и ние се разделихме на прага на дома ми с ръкостискане, което не подобаваше нито на братовчеди, нито на влюбени. Оставих го да си отиде: с радост бих запратила някой голям том по неговата отдалечаваща се, високо вдигната глава. После влязох вътре, при баща си, питайки се колко ли време щеше да мине, преди Даниел да дойде да го види, за да му каже, че иска да бъде освободен от годежа ни, и какво ли щеше да стане тогава с мен.
Като шут на кралицата, от мен се очакваше да бъда в покоите й всеки ден, и да съм до нея. Но веднага щом успях да се измъкна незабелязано за час, рискувах и отидох в някогашните покои на семейство Дъдли да потърся Джон Дий. Потропах на вратата. Един мъж в непозната ливрея я отвори и ме погледна подозрително.