— Мислех, че тук живеят хората от домакинството на Дъдли — казах плахо.
— Вече не — каза той кратко.
— Къде мога да ги намеря?
Той сви рамене:
— Херцогинята има покои близо до кралицата. Синовете й са в Тауър. Съпругът й е в пъкъла.
— А възпитателят?
Той сви рамене:
— Замина. Мисля, че се е върнал в бащината си къща.
Кимнах, върнах се в покоите на кралицата и седнах на малка възглавничка до краката й. Кученцето й, една хрътка, си имаше възглавничка, същата като моята; и кучето, и аз седяхме, нос до нос, следейки с еднакво неразбиране в кафявите очи как придворните идваха и се кланяха, молеха за земи и постове, и парични дарения, и понякога кралицата потупваше кученцето, а друг път потупваше мен: и кучето, и аз оставахме безмълвни, и никога не казвахме какво си мислим за тези благочестиви католици, които бяха пазили пламъка на вярата си така чудодейно скрит в продължение на толкова време. Бил е добре скрит, докато те възхваляваха протестантската религия, скрит, докато гледаха изгарянето на католиците, изчаквайки този момент, като нарциси по Великден, за да разпукне и да разцъфти. Като си помисли само човек, че в страната е имало толкова много вярващи католици, и никой не ги е познавал досега!
След като всички си отидоха, тя се приближи до една прозоречна ниша, където никой не можеше да ни чуе, и ми направи знак да отида при нея.
— Хана?
— Да, ваше величество?
Веднага отидох до нея.
— Не е ли време да свалиш тази ливрея на паж? Скоро ще бъдеш жена.
Поколебах се.
— Ако позволите, ваше величество, бих предпочела да продължа да се обличам като паж.
Тя ме погледна любопитно:
— Не копнееш ли да имаш красива рокля и да пуснеш косата си да порасне, дете? Нима не искаш да бъдеш млада жена? Мислех си да ти подаря рокля за Коледа.
Спомних си как майка ми сплиташе гъстата ми черна коса, навиваше плитките около пръстите си и ми казваше, че ще стана красавица, че ще бъда прочута с красотата си. Спомних си как ме упрекваше за любовта ми към скъпите платове, и как бях молила за зелена кадифена рокля за Ханука.
— Изгубих любовта си към изящните неща, когато изгубих майка си — казах тихо. — За мен във всичко това няма наслада, защото нея я няма да ми избира и гласи роклите, и да ми казва, че ми подхождат. Дори не искам дълга коса, защото нея я няма, за да ми я сплита.
Лицето й стана нежно:
— Кога умря тя?
— Когато бях на единайсет години — излъгах. — Разболя се от чума. — Никога не бих рискувала да разкрия истината — че тя бе изгорена както еретичка — дори и пред тази кралица, която ме гледаше така сериозно и скръбно в лицето.
— Бедното дете — каза тя мило. — Това е загуба, която никога не се забравя. Можеш да се научиш да я понасяш, но никога не я забравяш.
— Всеки път, когато ми се случи нещо хубаво, ми се иска да й го кажа. Всеки път, когато стане нещо лошо, ми липсва помощта й.
Тя кимна:
— Аз пишех на майка си, дори когато знаех, че никога няма да ми позволят да й изпратя писмата си. Въпреки че в тях нямаше нищо, на което можеха да възразят, никакви тайни, просто нуждата ми от нея и тъгата ми, че е далече от мен. Но не ми позволяваха да й пиша. Аз просто исках да й кажа, че я обичам и че ми липсва. А после тя умря, и не ми позволиха да отида при нея. Не можах дори да държа ръката й и да й склопя очите.
Тя вдигна ръка към очите си и притисна хладните върхове на пръстите си към клепачите, сякаш за да възпре сълзите, избликнали при спомена.
Тя се изкашля:
— Но това не може да означава, че никога няма да носиш рокля — каза тя бодро. — Животът продължава, Хана. Майка ти не би искала да скърбиш. Тя би искала да съзрееш и да станеш жена, красива млада жена. Тя не би искала малкото й момиче вечно да носи момчешки дрехи.
— Не искам да бъда жена — казах простичко. — Моят баща ми е уредил брак, но знам, че все още не съм готова да бъда жена и съпруга.
— Едва ли искаш да бъдеш девица като мен — каза тя с крива усмивка. — Не са много жените, които биха избрали този път.
— Не — казах. — Не кралица-дева като вас, не съм се отдала на живот на неомъжена жена, но се чувствам, сякаш… — замлъкнах насред изречението. — Сякаш не зная как да бъда жена — казах неловко. — Наблюдавам вас, а също и дамите в двора. — Тактично не добавих, че от всички тях наблюдавах най-вече лейди Елизабет, която ми се струваше истинско олицетворение на женствена изтънченост и на достойнство, подобаващо на една принцеса. — Наблюдавам всички, и мисля, че с времето ще се науча. Но все още не.
Тя кимна:
— Разбирам те много добре. Аз не знам как да бъда кралица без съпруг до себе си. Никога не съм чувала за кралица без мъж, който да я напътства. И въпреки това толкова се страхувам да се омъжа… — тя замълча. — Не мисля, че един мъж би могъл да разбере страха, който една жена може да изпитва при мисълта за женитба. Особено жена като мен, не млада жена, не жена, отдадена на плътските удоволствия, дори не и жена, която е особено съблазнителна… — тя протегна ръка, за да ми попречи да й възразя. — Зная го, Хана, не е нужно да ме ласкаеш.