После поклати глава:
— Бедната жена. Тя го обичаше толкова много, че се омъжи за него, още преди баща ми да е изстинал в гроба. Предизвика скандал в двора, и рискува мястото си в обществото. А за награда той се задяваше в собствената й къща с четиринайсетгодишно момиче, поверено на грижите й. Това момиче, моята Елизабет, моята малка сестричка, което се извиваше под ласките му, се оплакваше, че ще умре, ако той я докосне отново, но никога не заключи вратата на спалнята си, нито се оплака на мащехата си, и не се опита да намери друг подслон.
— Аз знаех за това. Милостиви Боже, носеха се такива клюки, че дори аз, скрита в дълбоката провинция, ги дочувах. Писах й и предложих да дойде при мен: имах дом, можех да се грижа и за двете ни. Тя ми писа много мило, много вежливо. Написа ми, че нищо не й се е случило и че не е нужно да се мести в друг дом. А през цялото това време го е пускала сутрин в стаята си, и му е позволявала да повдига крайчеца на роклята й, за да види фустата й, а веднъж, Бог да й е на помощ, му позволила да смъкне и роклята от тялото й, така че останала почти гола пред него.
— Тя така и не прати да ме повикат на помощ, макар да знаеше, че бих я отвела още същия ден. Беше малка уличница тогава, уличница е и сега, а аз го знаех, да ме прости Господ, и се надявах, че може да бъде превъзпитана. Мислех си, че ако й дам място до себе си, и почитта, която й се полага, тя ще израсне и ще се превърне в принцеса. Мислех си, че една млада уличница, чийто нрав още се оформя, може да бъде променена, да бъде създадена наново, да бъде научена да се държи като принцеса. Но тя не може. Не иска. Ще я видиш как ще се държи занапред, когато отново някой започне да я ухажва.
— Ваше величество… — подех, зашеметена от изблика на огорчението й.
Тя си пое дъх и се обърна към прозореца. Опря чело на дебелото стъкло и видях как топлината от дъха й го замъгли. Навън беше студено — дошла бе непоносимата английска зима — и Темза беше металносива отвъд градината с цвят на камък, под оловното небе. Виждах лицето на кралицата, отразено в дебелото стъкло като камея, удавена във вода. Чувствах трескавата енергия, пулсираща в тялото й.
— Трябва да се освободя от тази омраза — каза тя тихо. — Трябва да се освободя от болката, която майка й ми причини. Трябва да се отрека от нея.
— Ваше величество… — подхванах отново, по-внимателно.
Тя се обърна отново към мен.
— Тя ще дойде на трона след мен, ако умра без наследник — каза категорично. — Тази лъжлива блудница. Всичко, което ще постигна, ще бъде разрушено от нея, ще бъде съсипано от нея. Тя винаги е съсипвала всичко в живота ми. Аз бях единствената принцеса на Англия и огромна радост за сърцето на майка ми. Достатъчен бе един миг, един поглед, и аз вече прислужвах на Елизабет в детската стая като нейна придворна дама, а майка ми бе изоставена и после — умря. Елизабет, дъщерята на блудницата, е олицетворение на покварата. Трябва да имам дете, което да се изпречи между нея и трона. Това е най-големият ми дълг към тази страна, към майка ми и към мен самата.
— Ще трябва да се омъжите за Филип Испански?
Тя кимна:
— Той ще свърши същата работа, както и всеки друг — каза тя. — Мога да сключа с него траен договор. Той знае, баща му знае каква е тази страна. С мъж като него ще мога да бъда кралица и съпруга. Той има своя собствена земя, свое собствено състояние, няма нужда от малката Англия. И тогава ще мога да бъда кралица на собствената си страна, и негова съпруга, и майка.
В начина, по който каза „майка“, имаше нещо, което ме накара да застана нащрек. Бях почувствала докосването й върху главата си, бях я виждала как се държи с децата, които излизаха тичешком от мръсните селски хижи.
— Та вие мечтаете за собствено дете — възкликнах. Видях отчаяния копнеж в очите й, сетне тя отново се извърна от мен към прозореца и гледката към студената река.
— О, да — каза тя тихо на студената градина отвън. — От двайсет години копнея за собствено дете. Затова обичах клетия си брат толкова много. В глада на сърцето си обичах дори Елизабет, когато беше бебе. Навярно Бог в Своята добрина сега ще ме дари с мой собствен син. — Тя ме погледна. — Ти имаш Зрението. Ще имам ли дете, Хана? Ще имам ли свое собствено дете, което да държа в прегръдките си и да обичам? Дете, което ще порасне и ще наследи трона и ще направи Англия велика страна?