Почаках за миг, в случай, че ме споходи видение. Единственото, което изпитах, бе чувство на огромно отчаяние и безнадеждност, нищо повече. Сведох поглед към пода и коленичих пред нея.
— Съжалявам, ваше величество — казах. — На Зрението не може да се заповядва. Не мога да ви кажа отговора на този въпрос, нито на някой друг. Способността да предвиждам ме спохожда неочаквано. Не мога да кажа дали ще имате дете.
— Тогава аз ще предскажа вместо теб — каза тя мрачно. — Ще ти кажа следното. Ще се омъжа за този Филип Испански без любов, без желание, но със съвсем вярното чувство, че именно от това се нуждае страната. Той ще ни донесе богатството и мощта на Испания, ще превърне тази страна в част от своята империя, от която се нуждаем толкова много. Той ще ми помогне да върна страната към догмите на истинската църква, и ще ме дари с дете, което ще стане богобоязлив християнски наследник, за да задържи тази страна в правата вяра — тя направи пауза. — Би трябвало да кажеш „Амин“ — напомни ми тя.
— Амин.
Лесно беше да го кажа. Бях покръстена еврейка, момиче, облечено като момче, млада жена, влюбена в един мъж и сгодена за друг. Момиче, което скърбеше за майка си, а никога не споменаваше името й. Прекарвах целия си живот в престорено съгласие.
— Амин — казах.
Вратата се отвори и Джейн Дормър подкани с жест в стаята двама носачи, които крепяха помежду си рамка, обвита в ленен плат.
— Нещо за вас, ваше величество! — възкликна тя със закачлива усмивка. — Нещо, което ще ви бъде приятно да видите.
Кралицата бавно се отърси от замислеността си.
— Какво има, Джейн? Сега съм уморена.
В отговор мистрес Дормър изчака, докато мъжете облегнат товара си на стената, а после хвана крайчеца на плата и се обърна към царствената си господарка:
— Готова ли сте?
Кралицата благоволи да се усмихне:
— Портретът на Филип ли е това? — попита тя. — Няма да се подлъжа от него. Забравяте, че съм достатъчно възрастна, за да помня времето, когато моят баща се ожени заради един портрет, но се разведе с оригинала. Каза, че това била най-лошата шега, изигравана някому. Един портрет е винаги красив. Няма да се оставя да бъда омаяна от един портрет.
В отговор Джейн Дормър рязко отметна платното настрана. Чух затаеното ахване на кралицата, видях как руменината нахлу в бледите й бузи, а после се отдръпна, и чух лекия й момичешки кикот.
— Боже мой, Джейн, това се казва мъж! — прошепна тя.
Джейн Дормър се преви от смях, пусна плата и се втурна през стаята да се отдръпне назад, за да се възхити на портрета.
Той наистина беше красив мъж. Беше млад, трябва да беше в средата на двайсетте си години, докато кралицата беше на четиридесет, с кафява брада и с тъмни усмихнати очи, пълни чувствени устни, хубава фигура, широки рамене и стройни, здрави крака. Беше облечен в тъмночервено, с тъмночервена шапка, килната под закачлив ъгъл върху къдравата му кафява коса. Имаше вид на мъж, готов да шепне любовни слова в ухото на някоя жена, докато й омекнат коленете. Приличаше на красив нехранимайко, но имаше някаква твърдост около устата му и нещо в стойката на раменете му, което намекваше, че въпреки това може да е способен на честност.
— Какво мислите, ваше величество? — настоя Джейн.
Кралицата не каза нищо. Отново преместих поглед от портрета към лицето й. Тя се взираше в него. За миг не можах да се сетя на какво ми напомняше, после разбрах. Така изглеждаше собственото ми лице в огледалото, когато мислех за Робърт Дъдли. Беше същото това пробуждане, същото широко разтваряне на очите, същата несъзнателно изгряла усмивка.
— Той е много… привлекателен — каза тя.
Джейн Дормър срещна погледа ми и ми се усмихна.
Исках да отвърна на усмивката, но в главата ми отекваше странен шум, някакво дрънчене като на малки звънчета.
— Какви тъмни очи има — посочи Джейн.
— Да — промълви кралицата.
— Носи много висока яка, сигурно такава е модата в Испания. Той ще донесе в двора най-новата мода.
Шумът в главата ми се усилваше. Затулих ушите си с ръце, но звукът отекна по-силно в главата ми: сега звучеше като пеещ звън.
— Да — каза кралицата.
— И виждате ли? Златен кръст на верижка — изгука Джейн. — Слава на Бога, Англия отново ще има католически принц.
Усещането вече беше непоносимо. Сякаш бях в камбанария, когато камбаните бият най-силно. Превих се и се извъртях, като се опитвах да прогоня ужасното звънтене от ушите си. После избухнах: „Ваше величество! Сърцето ви ще бъде разбито!“, и изведнъж шумът замлъкна и настъпи тишина — тишина, някак дори по-шумна от звънтящите камбани, и кралицата впери поглед в мен, Джейн Дормър също, и аз осъзнах, че бях изрекла нещо неуместно, че бях крещяла като юродива глупачка.