— Какво каза? — Джейн Дормър ме предизвикваше да повторя думите си, предизвикваше ме да разваля щастливото следобедно настроение, с което двете жени разглеждаха портрет на красив мъж.
— Казах: „Ваше величество, сърцето ви ще бъде разбито“ — повторих аз. — Но не мога да кажа защо.
— Ако не можеш да кажеш защо, по-добре изобщо да не беше проговаряла — разгневи се Джейн Дормър, винаги пламенно предана на господарката си.
— Знам — казах сковано. — Не мога да се сдържам.
— Не е твърде остроумно да кажеш на една жена, че сърцето й ще бъде разбито, но че не знаеш как или защо!
— Знам — повторих. — Съжалявам.
Джейн се обърна към кралицата:
— Ваше величество, не обръщайте внимание на шута.
Лицето на кралицата, което беше толкова лъчезарно и така оживено, внезапно се навъси.
— И двете можете да си вървите — каза тя с равен тон. Приведе рамене и се извърна. От този жест, характерен за една упорита жена, разбрах, че беше направила избора си и никакви мъдри слова нямаше да променят решението й. Най-малко пък думите на един шут. — Можете да си вървите — каза тя. Джейн посегна да покрие портрета с платното. — Оставете го така — каза кралицата. — Може да го погледна отново.
Докато траеха дългите преговори за женитбата между съветниците на кралицата, поболели се от тревога при мисълта за испанец на трона на Англия, и испанските пратеници, нетърпеливи да добавят още едно кралство към своята обширна империя, аз се упътих към бащиния дом на Джон Дий. Беше малка къща близо до реката в централната част на града. Потропах на вратата и за миг никой не отговори. После един прозорец над входната врата се отвори и някой извика надолу:
— Кой е?
— Търся Роланд Дий — извиках нагоре. Стрехичката над входната врата ме криеше: той можеше да чуе гласа ми, но не и да ме види.
— Няма го тук — извика в отговор Джон Дий.
— Мистър Дий, това съм аз, шутът Хана — извиках. — Търсех вас.
— Тихо — каза припряно той и затръшна прозорчето. Чух стъпките му да отекват по дървените стъпала в къщата и шума от дърпането на резетата, а после вратата се отвори навътре към тъмен коридор. — Влизай бързо — каза той.
Промъкнах се през пролуката, а той затръшна вратата и пусна резето. Застанахме мълчаливо един срещу друг в тъмния коридор. Канех се да заговоря, но той сложи ръка върху моята, за да ме предупреди да мълча. Изведнъж застинах. Отвън чувах обичайните шумове на лондонската улица — минаващи хора, няколко провикващи се търговци, улични продавачи, които предлагаха стоките си, далечният вик на някой, разтоварващ лодка на брега на реката.
— Проследи ли те някой? Каза ли на някого, че търсиш мен?
Сърцето ми заблъска в гърдите при този въпрос. Почувствах как ръката ми се вдига към бузата, сякаш за да изтрие петънце от сажди.
— Защо? Какво се е случило?
— Възможно ли е някой да те е проследил?
Опитах се да мисля, но усещах само силното биене на уплашеното си сърце.
— Не, сър. Не мисля.
Джон Дий кимна, а после се обърна и се качи горе, без да ми каже и дума. Поколебах се, а после го последвах. Едва не се измъкнах през задната врата, за да изтичам до къщата на баща си и да не видя Джон Дий никога повече.
Вратата в най-горния край на стълбите беше отворена и той ми направи знак да вляза в стаята му. До прозореца беше писалището му, с красив, непознат месингов инструмент, поставен на почетно място. Отстрани имаше голяма маса от полиран дъб, върху която бяха пръснати неговите книжа, чертожни инструменти, моливи, пера, мастилници и хартиени свитъци, покрити със ситно изписан текст и множество числа.
Не можех да задоволя любопитството си, докато не се уверях, че съм в безопасност:
— Издирват ли ви, мистър Дий? Да си вървя ли?
Той се усмихна и поклати глава:
— Проявявам прекалена предпазливост — каза искрено той. — Отведоха баща ми за разпит, но той е известен член на група протестантски мислители. Никой не разполага с никакви сведения против мен. Просто се стреснах, когато те видях.
— Сигурен ли сте? — запитах го настойчиво.
Той се изсмя тихо:
— Хана, приличаш на млада кошута, готова да побегне. Успокой се. Тук си в безопасност.
Овладях се и започнах да се оглеждам. Той видя как погледът ми отново се върна към инструмента на прозореца.
— Какво мислиш, че е това? — попита той.