Тя стана от стола си и извървя осемте стъпки до прозореца, обърна се и пак се върна. Спомних си първия път, когато я бях видяла в Хънсдън, в нейния малък двор, където тя рядко се смееше, където не беше много повече от пленница. Сега беше кралица на Англия, и въпреки това волята на народа я превръщаше в затворничка, и тя все така не се смееше.
— А членовете на съвета са по-лоши и от придворните ми дами! — възкликна тя. — Непрестанно спорят, дори в мое присъствие, на брой са десетки, но не мога да получа дори едничка смислена дума за съвет, те всички желаят нещо различно и всичките — всичките до един! — ме лъжат. Моите шпиони ми донасят едни истории, а испанският посланик ми разказва други. И през цялото време знам, че те се сплотяват срещу мен. От чиста лудост ще ме свалят от трона със сила и ще поставят на него Елизабет. Ще се отскубнат от сигурността на рая и ще се хвърлят в пъкъла, защото са изучавали ереста, и сега не могат да чуят истинското слово, когато им се дава.
— Хората искат да мислят сами… — предположих.
Тя ми се нахвърли:
— Не, не искат. Те искат да следват човек, който е готов да мисли вместо тях. И сега си мислят, че са го намерили. Намерили са Томас Уайът. О, да, знам за него. Синът на любовника на Ан Болейн: на чия страна е според теб? Те имат хора като Робърт Дъдли, който чака своя момент в Тауър, имат и принцеса като Елизабет: едно лекомислено момиче, твърде млада, за да знае какво иска, твърде суетна, за да внимава, и прекалено алчна, за да чака, както трябваше да чакам аз, да чакам почтено, през всичките тези дълги тежки години. Аз чаках в пустошта, Хана. Но тя изобщо не желае да чака.
— Не трябва да се боите от Робърт Дъдли — казах бързо. — Нима не помните, че той се обяви във ваша подкрепа? Против родния си баща? Но кой е този Уайът?
Тя отиде до стената и се върна отново при прозореца.
— Той се закле, че ще ми бъде верен, но ми отрича правото да имам съпруг — каза тя. — Сякаш подобно нещо може да бъде сторено! Казва, че ще ме свали от трона, а после ще ме върне отново.
— Много хора ли има на своя страна?
— Половината Кент — прошепна тя. — И разполага с онзи лукав дявол Едуард Кортни като бъдещ крал, ако добре го познавам, и с Елизабет, която се надява да бъде негова кралица. Не се и съмнявам, че отнякъде ще дойдат пари, с които да му заплатят за престъплението.
— Пари?
Гласът й беше горчив:
— Франкове. На враговете на Англия винаги се плаща във франкове.
— Не можете ли да го арестувате?
— Мога, ако го намеря — каза кралицата. — Той е десетократен предател. Но не знам къде е, нито кога планира да предприеме своя ход.
Тя отиде до прозореца и се загледа навън, сякаш искаше да види отвъд градината в подножието на дворцовите стени, отвъд сребристата Темза, студена на зимното слънце, чак до Кент и мъжете, които пазеха плановете си в тайна.
Бях поразена от контраста между надеждите ни по пътя към Лондон и положението сега, когато тя бе коронована кралица.
— Знаете ли, когато влязохме в Лондон, си мислех, че всичките ви борби и тревоги ще свършат.
Когато се обърна към мен, приличаше на човек, видял призрак. Очите й бяха заобиколени от кафяви сенки, кожата — плътна като восък за свещи. Изглеждаше с цели години по-стара, отколкото в деня, когато бяхме влезли в Лондон, посрещнати от ликуващите тълпи, начело на ликуваща армия.
— И аз мислех така — каза тя. — Мислех, че нещастията ми са свършили. Страхът, който изпитвах през цялото си детство: кошмарите нощем и ужасното събуждане всеки ден, когато откривах, че са истина. Мислех си, че ако бъда провъзгласена за кралица, и коронована за кралица, ще се почувствам в безопасност. Но сега е по-лошо от преди. Всеки ден научавам за нов заговор срещу мен, всеки ден виждам как някой ме гледа накриво, когато отивам на литургия, всеки ден чувам някой да се възхищава на начетеността на лейди Елизабет или на достойнството й, или на изяществото й. Всеки ден научавам, че още някой е шушукал с френския посланик, разпространил е дребна клюка, изрекъл е дребна лъжа, намекнал е, че ще хвърля кралството си в скута на Испания, сякаш не съм прекарала живота си, целия си живот, в очакване да седна на трона! Сякаш майка ми не се пожертва, и не отказа всякакво споразумение с краля, за да може да запази мен като наследница! Тя умря без мен до себе си, без една мила дума от него, в студена, влажна развалина, далече от приятелите си, за да мога един ден аз да бъда кралица. Сякаш аз бих захвърлила наследството й само заради едно увлечение по нечий портрет! Полудели ли са, та си мислят, че мога така да се самозабравя?