Заминах у дома при баща си, оставяйки един гъмжащ от клюки двор, вървейки през град, кипящ от зараждащия се бунт. Слуховете за армия, събирана тайно, за да тръгне срещу кралицата, се носеха навсякъде. Всеки имаше по някой познат, изчезнал от дома си, избягал да се присъедини към бунтовниците. Говореше се, че лейди Елизабет била напълно готова да се омъжи за един достоен англичанин — Едуард Кортни — и обещала да седне на престола веднага щом сестра й бъде отстранена. Мъжете от Кент отказваха да позволят един испански принц да ги завладее и подчини. Англия не беше някаква си зестра, която една принцеса, наполовина испанка, можеше да връчи на Испания. Имало достойни англичани, които кралицата било редно да приеме, ако смятала да се омъжва. Например красивият млад Едуард Кортни, сам той сродник на кралската фамилия. Из цяла Европа имало дребни протестантски владетели, имаше знатни и образовани благородници, всеки от които би станал добър консорт на кралицата. Несъмнено тя трябвало да се омъжи, и то веднага, понеже никоя жена на света не би могла да управлява дори домакинство, камо ли пък кралство, без ръководството на мъж: природата на една жена не била подобаваща за тази работа, умът й не бил достатъчен да взема нужните решения, смелостта й не била достатъчно голяма да посреща трудностите, в характера й липсвала дългосрочна упоритост. Разбира се, че кралицата трябвало да се омъжи, и да даде на кралството син и наследник. Но не бивало да се омъжва, не бивало да си помисля дори да се омъжва за испански принц. Дори самата представа за това била измяна спрямо Англия и тя трябвало да е полудяла от любов към него, както казваха всички, та изобщо да мисли за това. А една кралица, която можела да пренебрегне здравия разум заради страстта си, не била годна да управлява. По-добре било да свалят от власт една кралица, оставила се желанието да я подлуди на стари години, отколкото да търпят един испански тиранин.
Баща ми имаше гости в книжарницата. Майката на Даниел Карпентър се беше настанила на едно от столчетата до тезгяха, синът й стоеше до нея. Коленичих да получа благословията на баща си, а после се поклоних леко на госпожа Карпентър и на бъдещия си съпруг. Двамата родители гледаха Даниел и мен, наежени като котки върху градинска стена, и се опитваха безуспешно да прикрият колко ги развеселява видът ни — нещо обичайно за врелите и кипели хора, когато виждат раздразнителността на млада двойка по време на ухажването.
— Чаках да те видя и да науча новините от двора — каза госпожа Карпентър. — И Даниел също искаше да те види, разбира се.
Погледът, с който я стрелна Даниел, даде ясно да се разбере, че не желае тя да ми обяснява постъпките му.
— Ще се състои ли женитбата на кралицата? — попита баща ми. Той ми наля чаша хубаво испанско червено вино и издърпа за мен едно столче до тезгяха на магазина. Отбелязах развеселено иронията на положението — работата ми като шут ме беше превърнала в личност, достойна за уважение, със собствено място и собствена чаша вино.
— Без съмнение — казах. — Кралицата отчаяно се нуждае от помощник и другар, и е естествено да иска испански принц.
Не казах нищо за портрета, който тя беше закачила в личния си кабинет, на стената срещу молитвеното си столче, и с който се съветваше с поглед във всеки труден момент, като обръщаше глава от статуята на Бога към образа на бъдещия си съпруг, а после се обръщаше отново да се моли.
Баща ми хвърли поглед към госпожа Карпентър:
— Дай Боже това да не промени нещата за нас — каза той. — Дай Боже тя да не въведе испанските порядки.
Тя кимна, но пропусна да се прекръсти, както беше редно. Вместо това се наведе напред и потупа ръката на баща ми:
— Забрави миналото — каза успокоително тя. — Живеем в Англия вече от три поколения. Никой не може да си помисли, че бихме могли да бъдем нещо друго освен добри християни и добри англичани.
— Не мога да остана, ако тази страна се превърне във втора Испания — каза баща ми с нисък глас. — Знаете ли, всяка неделя, на всеки празник, посветен на някой светец, изгаряха еретици, понякога стотици наведнъж. Онези от нас, които бяха приели християнството от години, бяха изправени на съд редом с другите, които само се бяха престрували, че го правят. И никой не можеше да докаже невинността си! Стари жени, пропуснали литургията, защото са били болни, млади жени, забелязани да извръщат очи при вдигането на нафората… можеха да те наклеветят по всякакъв повод, с всякакво основание. И винаги, винаги страдаха онези, които бяха спечелили пари, или си бяха създали добро положение и си бяха спечелили врагове. А аз знаех, че с моите книги, моите дела и репутацията ми на учен човек, ще дойдат за мен и започнах да се подготвям. Но не мислех, че преди мен ще отведат родителите ми, сестрата на жена ми, съпругата ми… — той замлъкна насред изречението. — Трябваше да се сетя за това, трябваше да заминем по-рано.