Но въпреки всичко това се страхувах. Бях виждала мъже и жени да загиват от жестока смърт, бях усещала мириса на дима, когато горяха еретици. Познавах тази смърт така, както надали я познаваха повечето от придворните й дами.
— Идваш ли с мен, Хана? — попита мило тя, докато се качваше по стъпалата към Гилдхол.
— О, да, ваше величество — изрекох с изстинали устни.
Бяха поставили трон за нея в Гилдхол и половин Лондон дойде чисто и просто от любопитство, тълпейки се да чуе какво ще каже кралицата, за да запази живота си. Когато тя се изправи — дребна фигурка под тежката златна корона, загърната в тежката владетелска мантия — за миг си помислих, че няма да успее да ги убеди да запазят вярата си в нея. Изглеждаше твърде крехка, приличаше твърде много на жена, която наистина трябва да бъде напътствана от съпруга си. Приличаше на жена, на която не можеш да разчиташ.
Тя отвори уста да заговори и от нея не излезе звук. „Мили Боже, нека проговори.“ Помислих си, че е загубила глас чисто и просто от страх, и че Уайът можеше със същия успех да влезе в двореца сега и да заяви, че на престола трябва да седне лейди Елизабет, защото кралицата не можеше да се защити. Но после гласът й отекна, така високо, сякаш изкрещяваше всяка дума, но така ясен и сладък, сякаш пееше като хористка в параклиса на Коледа.
Тя им каза всичко: беше съвсем просто. Разказа им историята на наследството си: че е кралска дъщеря и че претендира за бащината си власт, и за тяхната вярност. Напомни им, че е девица без собствено дете и че обича народа на страната така, както само майка може да обича детето си, че ги обича като тяхна господарка и че понеже ги обича така силно, не може да се съмнява, че и те я обичат в замяна.
Беше убедителна. Нашата Мери, която бяхме виждали болна, обсадена, печално самотна под истински домашен арест, и само веднъж — като пълководец, стоеше пред тях, пламнала от силата на убежденията си, докато и те се запалиха от нейния огън и станаха част от него. Тя им се закле, че се омъжва за тяхно добро, единствено за да ги дари с наследник, и че ако те не смятали, че това е най-добрият избор, тогава тя щяла да живее и да умре като девица заради тях; че е тяхната кралица — за нея нямало никакво значение дали има мъж или не. Това, което било важно, бил тронът, който бил неин, и наследството, което нейният син трябвало да получи. Нищо друго не било по-важно. Нищо друго не можело да бъде по-важно. Тя щяла да се ръководи от тях в брака си, както и във всичко останало. Щяла да ги управлява като пълноправна кралица, омъжена или не. Тя принадлежеше на тях и те на нея — нищо не можеше да промени това.
Оглеждайки се из залата, видях как хората започват да се усмихват, а после да кимат. Тези хора искаха да обичат една кралица, искаха да вярват, че светът може да бъде управляван със здрава ръка, че една жена може да удържи желанията си, че в една страна може да бъде създадена сигурност, че промяната може да бъде възпряна. Тя им се закле, че ако й останат верни, тя ще им бъде вярна, а после им се усмихна, сякаш всичко това беше игра. Познавах тази усмивка, познавах и този тон: беше същият като при Фрамлингам, когато бе запитала защо не бива да повежда армия срещу многократно по-многочислен противник? Защо да не се бие за трона си? А сега отново срещу нея имаше многократно превъзхождащ я по численост противник: подкрепяна от народа армия, разположила се на лагер в Съдърк, обичана от народа принцеса, тръгнала на поход срещу нея, докато най-голямата сила в Европа се мобилизираше срещу нея, а нейните съюзници не се виждаха никъде. Мери тръсна глава под тежката корона и лъчите от диамантите се стрелнаха из стаята в стрели от светлина. Тя се усмихна на огромната тълпа лондончани, сякаш всеки един от тях я обожаваше — и в този миг наистина беше така.
— А сега, добри поданици, съберете кураж, изправете се като истински мъже срещу тези бунтовници и не се страхувайте от тях, защото, уверявам ви, аз съвсем не се страхувам от тях!