Беше внушителна. Те хвърляха шапки във въздуха, приветстваха я с ликуващи възгласи, сякаш беше самата Дева Мария. После се втурнаха навън и отнесоха вестта на всички онези, които не бяха успели да влязат в Гилдхол, така че из целия град се понесоха от уста на уста думите на кралицата, която се беше заклела, че ще бъде тяхна майка, тяхна господарка, и че ги обича толкова много, че е готова да се омъжи, или пък не, както им е угодно, стига те да я обичат в замяна.
Лондон полудя по Мери. Мъжете доброволно се записваха да тръгнат срещу бунтовниците, жените разкъсваха най-хубавите си чаршафи за превръзки и печаха хляб, който войниците доброволци да вземат в торбите си. Стотици, хиляди мъже ставаха доброволци, и битката беше спечелена: не когато армията на Уайът беше притисната натясно и разгромена само няколко дни по-късно, а в този единствен следобед, от Мери, застанала сама, с високо вдигната глава, когато пламтяща от смелост, им казваше, че като кралица-дева изисква тяхната любов към нея, така, както тя им даваше своята.
За пореден път кралицата разбра, че да задържи трона бе по-трудно, отколкото да го спечели. Тя прекара дните след въстанието, борейки се със съвестта си, изправена пред мъчителния въпрос как трябва да се постъпи с бунтовниците, които бяха тръгнали на поход срещу нея и бяха така драматично сразени. Явно Бог щеше да защити Мери на престола й, но с Бог шега не биваше. Мери трябваше да се предпази и сама.
Всички съветници, до които се допитваше, настоятелно твърдяха, че в кралството никога няма да има покой, докато мрежата от смутители не бъдат арестувани, съдени за държавна измяна и екзекутирани. Вече не можеше да има милост, проявена от мекосърдечна кралица. Дори онези, които в миналото бяха възхвалявали кралицата, задето беше задържала лейди Джейн и братята Дъдли затворени в Тауър, сега я подтикваха да сложи край на това и да ги изпрати на дръвника. Нямаше значение, че Джейн не беше предвождала този бунт, точно както нямаше значение и това, че не бе водила бунта, който я беше поставил на трона. Главата, която искаха да короноват, беше нейната, и следователно нейната глава беше тази, която трябваше да бъде отделена от тялото.
— Тя щеше да стори с вас същото, ваше величество — нашепваха й те.
— Тя е момиче на шестнайсет години — отвръщаше кралицата, притиснала пръсти към слепоочията, които я боляха.
— Баща й се присъедини към бунтовниците заради нейната кауза. Другите бяха на страната на принцеса Елизабет. Тези две млади жени са най-тъмните сенки в живота ви. И двете са родени да бъдат ваши врагове. Тяхното съществуване означава, че животът ви е в постоянна опасност. И двете трябва да бъдат унищожени.
Кралицата отнесе коравосърдечните им съвети и до молитвения си стол.
— Джейн няма никаква друга вина, освен потеклото си — прошепна кралицата, вгледана в статуята на разпнатия Христос.
Зачака, сякаш се надяваше да стане чудо и да получи отговор.
— И Ти знаеш, както зная аз, че Елизабет наистина е виновна — каза тя, с много нисък глас. — Но как мога да изпратя братовчедка си и сестра си на ешафода?
Джейн Дормър ме стрелна с поглед и двете преместихме столчетата си така, че останалите придворни дами да не могат да виждат и чуват. Кралицата, коленичила за молитва, не биваше да бъде подслушвана. Тя се допитваше до единствения съветник, комуто се доверяваше истински. Представяше пред босите, пробити с гвоздеи нозе на своя Бог избора, който трябваше да направи.
Съветът потърси доказателства за заговора на Елизабет с бунтовниците, и откри достатъчно, за да я обеси дузина пъти. Тя се беше срещала както с Томас Уайът, така и със сър Уилям Пикъринг, още в самото зараждане на бунта. Самата аз знаех, че тя беше приела съобщение от мен с ловкостта на опитен заговорник. Не се и съмнявах, кралицата също не се съмняваше, че ако бунтът беше успял — както и щеше да стане, ако не беше безразсъдството на Едуард Кортни — сега кралица Елизабет щеше да бъде тази, която щеше да седи начело на съвета и да се пита дали да подпише смъртната присъда на своята полусестра и на братовчедка си. Не се съмнявах, че кралица Елизабет също щеше да прекара цели часове на колене. Но Елизабет щеше да подпише.
Един страж потропа на вратата и надникна в тихата стая.
— Какво има? — попита Джейн Дормър много тихо.
— Съобщение за шута, на страничната порта — каза младият мъж.
Кимнах и се измъкнах тихо от стаята, прекосих голямата зала за аудиенции, където сред малката тълпа настана леко оживление, когато отворих вратата на личните покои на кралицата, и излязох. Всички бяха молители, от различни краища на страната: от Уелс, Девън и Кент — местата, които бяха въстанали срещу кралицата. Сега те щяха да молят за милост: милост от една кралица, която бяха поискали да унищожат. Видях изпълнените им с надежда лица, когато вратата се отвори да ме пропусне, и не ми се стори чудно, че тя прекарваше цели часове на колене, опитвайки се да открие волята Божия. Веднъж кралицата се беше показала милостива към онези, които й бяха отнели трона: щеше ли сега отново да прояви милост? А следващия път, и по-следващия?