Не беше нужно да проявявам към тези предатели любезността на придворен. Изгледах ги смръщено и с лакти си пробих път през тълпата. Изпитвах абсолютна непреклонна омраза към тях, заради това, че бяха пожелали да унищожат кралицата неведнъж, а два пъти, а сега идваха в двора, като мачкаха шапките си в ръце, със сведени глави, за да помолят за позволение да се приберат у дома и отново да заговорничат срещу нея.
Промуших се покрай тях и надолу по витото каменно стълбище до портата. Открих, че се надявам там да е Даниел, и затова бях разочарована, когато видях един паж, момче, което не познавах, в дрехи от домашнотъкан плат, а не в ливрея, и не носеше отличителен знак.
— Какво искаш от мен? — попитах, застанала мигновено нащрек.
— Нося ви тези книги, за да ги отнесете на лорд Робърт — каза той просто, и тикна в ръцете ми две книги: един молитвеник и едно издание на Стария и Новия завет.
— От кого?
Той поклати глава:
— Той ги иска — каза. — Казаха ми, че ще бъдеш склонна да му ги занесеш.
Без да дочака отговора ми, той изчезна в тъмнината, тичайки полуприведен покрай заслона на стената, оставяйки ме с двете книги в ръце.
Преди да се върна в двореца, разтръсках и двете книги, и проверих подвързиите за скрити съобщения. Нямаше нищо. Можех да му ги занеса, ако желаех. Единственото, което не знаех, беше дали искам да отида, или не.
Реших да отида в Тауър на сутринта, посред бял ден, сякаш нямах нищо за криене. На вратата показах книгите на пазача и този път той прелисти с палец страниците и погледна гръбчетата на книгите, сякаш за да се увери, че няма нищо скрито. Вгледа се в печатния текст.
— Какво е това?
— Гръцки — казах. — А другата е на латински.
Той ме огледа от горе до долу.
— Покажи ми жакета си и отвътре. Обърни си джобовете.
Направих каквото ми нареди.
— Какво си ти всъщност — момче или момиче, или нещо по средата?
— Аз съм шутът на кралицата — казах. — И ще е по-добре за вас, ако ме пуснете да мина.
— Бог да благослови нейно величество! — възкликна той с внезапно въодушевление. — И всички чудати създания, с които избира да се забавлява!
Той ме поведе към една нова постройка, като вървеше през моравата. Последвах го, като внимавах да не поглеждам към мястото, където обикновено издигаха ешафода.
Влязохме през красива двойна врата и се качихме по витите каменни стълби. Стражът на най-горното стъпало се дръпна встрани и отключи вратата, за да ме пусне вътре.
Лорд Робърт стоеше до прозореца, вдишвайки студения въздух, който идваше откъм реката. Обърна глава, когато вратата се отвори, и задоволството му, когато ме видя, бе очевидно.
— Госпожице-момче! — възкликна той. — Най-сетне!
Тази стая беше по-голяма и по-хубава от онази, в която беше затворен преди. От нея имаше изглед към тъмния двор отвън, бялата кула на Тауър проблясваше на фона на небето. Най-забележителното нещо в стаята беше голямото огнище, около което бяха издълбани фамилни гербове, инициали и имена на различни хора, ужасяващи свидетелства, че те са били държани там толкова дълго, че бяха имали време да издълбаят имената си в камъка с джобни ножчета. Там беше и неговият фамилен герб — брат му и баща му го бяха издълбали в камъка, докато очакваха присъдата си, и бяха надраскали тук имената си, докато отвън пред прозореца им са строили ешафода.
Прекараните в тъмницата месеци започваха да оставят отпечатъка си върху него. Кожата му беше бледа, по-бяла дори от предизвиканата от зимата бледност: от бунта насам не му позволяваха да се разхожда в градината. Очите му бяха хлътнали по-дълбоко в орбитите си, отколкото когато беше любимият син на най-влиятелния мъж в Англия. Но бельото му беше чисто, страните му бяха избръснати, а косата му беше лъскава и гладка като коприна, и сърцето ми все така се преобръщаше при вида му, дори докато се отдръпвах и се опитвах да го видя такъв, какъвто беше в действителност: предател, осъден на смърт, очакващ деня на екзекуцията си.
Той разчете изражението ми с един бърз поглед.