Вятърът, който духаше откъм реката, беше твърде студен, за да се разхожда дълго, дори с дебело наметало и кожена яка на врата. Тя се обърна рязко и аз едва не се блъснах в нея, докато вървях с усилие напред, свела глава.
— Простете, ваше величество — казах, като се наведох в лек поклон и се дръпнах от пътя й.
— Можеш да вървиш до мен — каза тя.
Тръгнах редом с нея. Не казвах нищо, а чаках тя да заговори. Тя мълча, докато стигнахме до малката градинска врата, която стражът отвори широко пред нея. Вътре чакаше камериерка, за да поеме наметалото й и да й подаде чифт сухи обувки. Аз преметнах наметалото през ръката си и затропах по тръстиките на пода, за да стопля краката си.
— Ела с мен — каза кралицата през рамо и тръгна пред мен нагоре по витата каменна стълба към покоите си. Знаех защо беше избрала градинските стълби. Ако бяхме минали през главната сграда, трябваше да минем през голямата зала, стълбите и приемната, пълни с просители, половината от тях — дошли да молят за синове или бащи, които също като Том Уайът щяха да получат смъртна присъда. Кралица Мери трябваше да минава през тълпи от разплакани жени всеки път, когато отиваше на литургия, всеки път, когато отиваше да се храни. Те протягаха към нея ръце, със сключени длани, викаха името й. Неспирно я умоляваха за милост, тя постоянно трябваше да отказва. Нищо чудно, че предпочиташе да се разхожда сама в градината и да се промъква по тайните стълби.
Стълбите извеждаха в малко преддверие, от което се влизаше в личните покои на кралицата. Джейн Дормър шиеше на пейката в прозоречната ниша, половин дузина жени работеха редом с нея: една от придворните дами на кралицата четеше от Псалтира. Видях как кралицата обхожда с поглед стаята като учителка, която наблюдава клас от покорни ученици, кимва леко в знак на задоволство. Когато най-сетне пристигнеше Филип Испански, щеше да намери един сдържан и набожен двор.
— Ела, Хана — каза тя, като седна до огнището и ми направи знак да седна на едно столче наблизо.
Смъкнах се върху столчето, присвих колене под брадичката си и вдигнах поглед към нея.
— Искам да ми направиш една услуга — каза тя рязко.
— Разбира се, ваше величество — казах. Канех се да се изправя, защото мислех, че иска да ме изпрати да изпълня някаква поръчка, но тя сложи ръка на рамото ми.
— Не те изпращам да предадеш съобщение — каза тя. — Изпращам те да погледнеш нещо заради мен.
— Да погледна нещо?
— Да погледнеш с дарбата си, с вътрешното си око.
Поколебах се:
— Ваше величество, ще опитам, но знаете, че дарбата ми не се подчинява на моите заповеди.
— Не, но ти прозря бъдещето на два пъти с мен: веднъж говори за това, че ще стана кралица, а веднъж проговори, за да ме предупредиш, че сърцето ми ще бъде сломено. Сега искам отново да можеш да ме предупредиш.
— Да ви предупредя за какво?
И двете говорехме много тихо. Никой в стаята не би могъл да ни чуе над пукането на пъновете в огнището.
— За Елизабет — промълви тя.
За миг не казах нищо, приковала поглед върху пещерите от червена жарава под големите пънове от ябълково дърво.
— Ваше величество, има по-мъдри глави от моята, които да ви посъветват — казах с усилие. В яркия огън почти виждах пламъка на косите на принцесата, блясъка на уверената й усмивка.
— На никого нямам по-голямо доверие. Никой не разполага с дарба като твоята.
Поколебах се.
— Тя ще дойде ли в двора?
Мери поклати глава:
— Няма да дойде. Казва, че е болна. Казва, че е почти смъртно болна, че страда от отоци по тялото и крайниците. Твърде болна била да стане от леглото. Твърде болна, за да се мести. Тя отдавна страда от тази болест, истинска е, вярвам. Но винаги настъпва в определени моменти.
— Определени моменти?
— Когато е много уплашена — каза Мери тихо, — и когато е заловена да постъпва нередно. За първи път се разболя така, когато екзекутираха Томас Сиймор. Мисля, че сега се страхува да не бъде обвинена в друг заговор. Изпращам лекарите си да я видят, и искам и ти да отидеш.
— Разбира се.
Не знаех какво друго мога да кажа.
— Седи с нея, чети й, прави й компания, както правиш компания на мен. Ако се чувства достатъчно добре да дойде в двора, можеш да пътуваш с нея и да я ободряваш по време на пътуването. Ако умира, можеш да я утешаваш, да повикаш свещеник и да се опиташ да насочиш мислите й към спасението. За нея не е прекалено късно Бог да й дари опрощение. Моли се с нея.