Той бутна вратата да се затвори зад мен, обърна глава и извика към печатарската стая:
— Даниел! Тя дойде!
— Даниел е тук? — попитах нервно.
— Дойде да ми помогне да подготвим за отпечатване текста за една медицинска книга, и когато казах, че ще дойдеш, той остана — каза щастливо баща ми.
— Няма достатъчно храна и за него — казах грубо. Не бях забравила, че се разделихме скарани.
Баща ми се усмихна на сприхавостта ми, но не каза нищо, когато вратата на печатарската стая се отвори и Даниел излезе, с изцапана с мастило престилка върху черния панталон, и с мръсни ръце.
— Добър вечер — казах, без да се усмихвам.
— Добър вечер — отвърна той.
— Хайде! — възкликна баща ми, който предвкусваше с наслада вечерята. Придърпа три високи столчета до тезгяха, докато Даниел излезе в двора да си измие ръцете. Разопаковах кошницата. Имаше питка с пълнеж от еленско месо, самун мек пшеничен хляб от най-фино брашно, току-що изваден от пещта и още топъл, два резена говеждо, изрязани от шиша и увити в муселин, и половин дузина крехки агнешки котлети на скара. Бях сложила в кошницата си две бутилки хубаво червено вино от личната изба на кралицата. Не бях донесла зеленчуци, но от кухнята, в която се приготвяха сладкишите, бях отмъкнала купа горещо мляко с вино и подправки. Сложихме млечния десерт със сметана настрани, за да го изядем по-късно, и подредихме останалото пиршество на масата. Баща ми отвори виното, а аз донесох три високи чаши от бюфета под тезгяха и два ножа с костени дръжки.
— Е, какви са новините? — попита баща ми, когато започнахме да се храним.
— Възлагат ми да отида при принцеса Елизабет. Говори се, че е болна. Кралицата иска от мен да й правя компания.
Даниел вдигна поглед, но не каза нищо.
— Къде е тя? — попита баща ми.
— В дома си в Ашридж.
— Сама ли отиваш? — попита той загрижено.
— Не. Кралицата изпраща лекарите си и няколко от съветниците си. Мисля, че може би ще сме десетина души.
Той кимна:
— Радвам се. Не мисля, че пътищата са безопасни. Много от бунтовниците успяха да избягат и сега отиват обратно към домовете си. Тези хора са гневни и въоръжени.
— Ще ме пазят добре — казах. Загризах кокала от един котлет и когато вдигнах поглед, видях, че Даниел ме наблюдава. Оставих кокала настрани, напълно загубила апетит.
— Кога ще се върнеш? — попита Даниел тихо.
— Когато принцеса Елизабет е в състояние да пътува — казах.
— Има ли някакви новини за лорд Робърт? — попита баща ми.
— Той ме освободи от службата при него — казах сковано. Бях приковала очи върху тезгяха: не исках нито един от двамата да види болката ми. — Подготвя се за смъртта си.
— И тя трябва да дойде — каза простичко баща ми. — Кралицата подписа ли заповедта за екзекуцията на брат му и на лейди Джейн?
— Не още — казах. — Но и това ще стане всеки момент.
Той кимна и каза:
— Тежки времена. А кой би си помислил, че кралицата може да вдигне града на оръжие и да победи бунтовниците?
Поклатих глава.
— Тя може да владее тази страна — каза баща ми. — Докато може да владее сърцата на хората, както сега, тя може да бъде кралица. Може да бъде дори велика кралица.
— Имаш ли вести от Джон Дий? — попитах.
— Той пътува — каза баща ми. — Купува ръкописи в огромни количества. Изпраща ми ги тук, за да ги съхранявам на сигурно място. Прав е да стои далече от Лондон, името му беше споменато. Повечето бунтовници навремето са били негови приятели.
— Те бяха придворни до един — възразих аз. — Познаваха всички. Самата кралица Мери се сприятели с Едуард Кортни. По едно време дори се говореше, че тя ще се омъжи за него.
— Чух, че той посочил останалите? — попита Даниел.
Кимнах.
— Нито добър поданик, нито добър приятел — заяви Даниел.
— Бил е изправен пред изкушения, каквито ние не можем да си представим — казах остро. После си помислих за Едуард Кортни — такъв, какъвто го познавах: с отпусната, безхарактерна уста и постоянно зачервени бузи. Момче, преструващо се на мъж, при това не особено приятно момче. Самохвалко, надяващ се да се издигне бързо, увъртайки се около кралица Мери или лейди Елизабет, или около всеки друг, който би му помогнал да се издигне.
— Прости ми — казах на годеника си. — Имаш право. Той не е нито добър поданик, нито добър приятел, а и като човек изобщо не е кой знае какво.
Усмивката стопли лицето му, и стопли мен. Взех парче хляб и ме обзе чувство на лекота.