— Но какво ви накара да дойдете в Англия?
— Имаме роднини тук. А и баща ми беше уредил брак за мен. Искахме да започнем отново.
Тя изгледа усмихнато панталоните ми:
— Годеникът ти знае ли, че ще вземе момиче, което е наполовина момче?
Нацупих се леко:
— На него не му харесва, че живея в двора, не ме харесва в ливрея, и не ме харесва в панталон.
— А ти харесваш ли го?
— Достатъчно като родственик. Не достатъчно за съпруг.
— А имаш ли някакъв избор по въпроса?
— Не кой знае какъв — казах сухо.
Тя кимна.
— Винаги е едно и също, за всички жени — каза тя с нотка на негодувание в гласа. — Единствените хора, които могат да избират живота си, са онези, които носят панталони. Правилно постъпваш, че ги носиш.
— Скоро ще трябва да ги изоставя — казах. — Позволено ми беше да ги нося, когато не бях много повече от дете, но аз… — заставих се да замълча. Не исках да й се доверявам. Тази принцеса имаше дарбата — присъщата на Тюдорите дарба — да кара хората да й се доверяват.
— Когато бях на твоите години, си мислех, че никога няма да се науча как да бъда млада жена — каза тя, повтаряйки като ехо мисълта ми. — Исках само да се занимавам с наука. Беше ми ясно как да правя това. Имах прекрасен възпитател и той ме учеше на латински и гръцки, а също и на всички говорими езици. Толкова много исках да зарадвам баща си, мислех, че ще се гордее с мен, ако можех да бъда умна като Едуард. Пишех му на гръцки — можеш ли да си представиш? Най-големият и ужасяващ страх в живота ми беше, че ще ме омъжат и ще ме изпратят далече от Англия. Най-голямата надежда в живота ми беше да мога да стана прочута с начетеността дама и да ми позволят да остана в двора. Когато баща ми умря, си мислех, че винаги ще бъда в двора; като любима сестра на брат ми и леля на многобройните му деца, и че заедно ще видим делото на баща ми завършено.
Тя поклати глава и каза:
— Наистина, не бих искала да притежавам дара на Зрението, който имаш ти. Ако знаех, че ще стигна до това, да живея под сянката на неодобрението на сестра си, и че обичният ми брат ще е мъртъв, а заветът на баща ми — пренебрегнат…
Елизабет млъкна насред изречението, а после се обърна към мен, с пълни със сълзи тъмни очи. Тя протегна ръка с дланта нагоре, и видях, че ръката леко трепери.
— Можеш ли да видиш бъдещето ми? — попита тя. — Ще ме посрещне ли Мери като сестра и ще разбере ли, че не съм сторила нищо грешно? Ще й кажеш ли, че съм невинна в сърцето си?
— Ако може, ще го стори — поех ръката й, но не откъсвах очи от бледото й лице, което внезапно беше станало бяло като платно. Тя отново се отпусна назад на богато избродираните възглавници. — Наистина, принцесо, кралицата е готова да бъде ваша приятелка. Знам това. Ще бъде много щастлива да чуе, че сте невинна.
Тя отдръпна ръката си.
— Дори Ватиканът да ме провъзгласи за светица, пак няма да е щастлива — каза тя. — И ще ти кажа защо. Въпросът не е в отсъствието ми от двора, не е дори в съмненията ми по отношение на нейната религия. Въпросът е в гнева, който съществува между нас, двете сестри. Тя никога няма да ми прости за онова, което причиниха на майка й, и за онова, което сториха на самата нея. Никога няма да ми прости, че бях любимката на баща си и бебето на кралския двор. Никога няма да ми прости, че бях най-обичаната дъщеря. Помня я като млада жена, седнала в долната част на леглото ми, втренчена в мен, сякаш беше готова да притисне възглавницата върху лицето ми, макар че през цялото време ми напяваше приспивна песен. Тя има своите любови и омрази, и това я обърква и смущава. Последното нещо, което иска в двора, е една по-млада сестра, която да е наясно с това.
Не казах нищо: преценката й беше твърде проницателна.
— По-млада сестра, която е по-красива от нея — напомни ми Елизабет. — По-млада сестра, която изглежда като истинска Тюдор, а не като нечистокръвна испанка.
Обърнах глава:
— Внимавайте, принцесо.
Елизабет се засмя: буен, кратък смях.
— Тя те изпрати тук да се вгледаш в сърцето ми. Нали? Тя силно вярва, че Бог изпълнява своята цел чрез живота й. Че й казва какво ще бъде. Но нейният Бог, струва ми се, твърде много се бави да й донесе радост. Това безкрайно дълго чакане за трона, и после, накрая — едно разбунтувано кралство. А сега и сватба, но с жених, който не бърза да идва, а вместо това си стои вкъщи с любовницата си. Какво виждаш за нея, шуте?
Поклатих глава:
— Нищо, ваша светлост. Не мога да виждам по заповед. А и във всеки случай, се страхувам да погледна.